05.12.2012 - Наш Сашко днес има рожден ден, но не го знам на колко годинки става вече - доста над 30, мисля че са. А пък аз, от толкова много изчакване за събиране на информация, та сега направо се чудя от къде да започна предаването ѝ. За целта отново трябва да се върна с повече от две седмици назад, от където ще започна систематичното проследяване на факти и събития – имайте търпение.

След тропулакът по омерзителния и ненавистен бояджилък, последван от мероприятията за възстановяване на нормалния житейски процес, аз не съм се занимавал с нищо друго, освен с творчеството си. Само от време на време, ако река да кандидатствам за някоя работна позиция - общо взето единствено в това се състои обществената ми дейност извън къщи. Напоследък съм буквално обсебен от корекцията и публикуването на моите писма в едно независимо Интернет издание и основно с тези занимавки попълвам и без друго оскъдното си време през деня. Докато Ванеса ходеше на училище, сутрин я водех аз, след което веднага се мятах на колелото за моите десетина-километрови обиколки по улиците и парковете на квартала. Следобедите тези упражнения се повтарят, като по-често вместо колоезденето (понеже гъза ми натръпва, та ми държи влага през целия ден), ходя пък пеша по същите квартални алеи. И всичкото това, в прибавка с неяденето ми на хляб, извършвам с едничката своя тъй благородна цел: да отслабна барем малко; за сега обаче по себе си не забелязвам някакви драстични промени, така че няма опасност да замязам на вейка от глад и недохранване. След няколко дни отново ще ходя на контролни прегледи - докторите ще кажат до къде съм се докарал…

По едно време се чувахме доста начесто с Йовчо. Неговата Нонка вече трайно се беше залежала на легло и особено след рязкото влошаване на състоянието ѝ, той си беше останал в къщи да я гледа и обгрижва. Както обаче впоследствие и с огромно прискърбие разбрах, починала е горката буквално само няколко минути, след като свършихме поредния си разговор с него. Мъката на всички ни е много голяма, но пък и това тегло, което те самите са преживели в годините, откакто лекарите са ѝ дали непоправимата диагноза, вероятно е несравнима с нищо. Колко пъти ѝ правиха операции, колко пъти я мъчиха с какви ли не терапии - ракът е безпощаден дори и към най-прекрасните хора на света… Бог да я прости - нека сега почива в мир, след като с благородството на душата си тя остави такива неизличими спомени у всички нас; казваме последно “сбогом” и свеждаме глави в неутешима скръб...

Междувременно Ванеса завърши училище и излезе във ваканция. В съответствие с нейното ново разписание, в известен смисъл се промени и моя дневен режим – така сутрин първо я чакам да стане от леглото и чак тогава излизам да карам колелото, докато през това време тя закусва, гледайки телевизия и се потрива с часове. След тези общи процесуални ритуали всеки от нас се заема с някаква полезна за самия себе си и обезателно несмущаваща другия обитател на колибата дейност. В обстановка на относителна тишина и спокойствие, мълчаливо изчакваме Даниела да си дойде от работа към 14:30-15:00, когато кошерът отново се разбунва и у нас настава шумния безпорядък. В един съботен следобед ходихме и на културно развлечение. Имахме някакви ваучери/билети за посещението на един своеобразен и много интересен музей. Там в огромна колекция са събрани чудеса от всички краища на света, богат снимков материал, много макети, статуи/скулптури в истинските си размери и т.н. Интересно беше и убихме 2 пълни часа в разглеждането на залите и експонатите. Привечер отидохме до Янко и Валя, че той през деня ми се беше обаждал за една услуга, последвана от моабет, че отдавна не се бяхме виждали с тях. Трябваше едни клони да се отрежат с моторния трион, та набързо ги накълцахме на клечки за зъби. Напълних багажника на колата с прясна вършина - сега вече сме подсигурени с горивен материал за летните канибалски огньове. Аз паралелно с новите и по-сурови дърва, горя и от старите полуизгнили вече пънове, за да се освобождава мястото зад бараката. Дейността ни завърши набързо, след което седнахме на разлат моабет, който продължи до среднощ. Те в същия район са си купили много хубава къща, та сега в събота ще ходя да помагам в местенето на багажа и покъщнината.

През цялото това време на разглеждания период, Неничко продължаваше да учи и онзи ден той най-после завърши успешно и втората година от обучението си; вече е точно по средата, преди окончателното “дипломиране”. Около тях с Меган обаче също се развиха трагични събития с неизбежната кончина на баща ѝ - лека му пръст. В последно време той страдаше от рак на кожата, който го свърши буквално за няколко месеца. Така аз, от уважение към семейството, вчера се озовах на ритуала по изпращането му в небитието. Тук умишлено не казвам “погребение”, защото местните австралийски обичаи са малко по-различни от нашенските, на които се пищи и вие като на “умряло”. Съгласно отколешните им традиции, най-близките сродници и приятели на починалия правят по едно кратко изказване пред всички, на тема и по смисъл: с какво именно ще запомнят отишлият си вече от този свят човек; черните воали също не са задължителен атрибут за опечалените родственици. Въобще настроението, макар и печално е повече за изпращането на някой там, от където никой още не се е върнал, с надеждата че последният се преселва в един по-добър свят - далеч не такова, каквото би било при сцената на заравяне ковчега с трупа и затрупването му с пръст в един прясно издълбан и кален трап. Както и да е - тъгата по изгубения близък остава да тлее и болката от загубата вечно ще пари в сърцата на всички; със своите едва 57 години, това беше последното място, където този човек трябваше да бъде, но когато дойде непоправимото, обикновено вече е късно за абсолютно всичко... В неделята, преди да почине баща ѝ, Меган и Нени ни бяха на гости за вечеря. Неничко пристигна сам, а малко по-късно дойде и тя с нейната кола, защото до последния възможен момент е била при татко си в болницата. И ужким човекът беше сравнително добре, дори с надежди да се закрепи и да поживее още малко, обаче това меланомата е такава коварна болест, че отърване от нея няма – само два дни след това той почина... Още тогава се разбрахме те пак да дойдат с Нени за отпразнуването на Никулден, та утре Даниела ще приготвя риба и ние пак ще бъдем заедно с младежите.

Паралелно с всичко това тече и трескавата ни подготовка за Коледното тържество на българската етническа група. Онзи ден пак се събирахме с членовете на Комитета да опитваме разни мостри и да провеждаме кулинарни дегустации, правихме последни уточнения на менюто и т.н. Напоследък скарата ми е под всякаква критика - тричава и безвкусна до неузнаваемост; направо неядлива. Абе ние тъкмо намерихме правилния свински врат, който някога някъде сме опитвали, сега пък проблемите ни дойдоха точно в гръб - от където най-малко сме ги очаквали: по някакъв начин развалихме изделията си от кайма. Месото ли вече не е от същото място, от където сме го вземали преди, нещо друго ли стана не знам, но легендите за кюфтетата на Даниела и моите кебапчета са вече в историята – хем на последната ѝ страница, биля. Е, ние много лесно можем да преминем изцяло и само на пържоли, но все пак в кебапчето има класика; то заключава в себе си изтънчен вкус, носи музика и меден балсам за устата, с остатъчен привкус на кимион и малко чер пипер. На форума се очаква да присъстват около 150 посетители, като в порционът им сме предвидили по 2 кюфтета и 2 кебапчета - башка другите мезета и гарнитури. Така в събота надвечер аз отивам малко по-рано в ресторанта, където през скарата трябва да претъркалям по 300 кюфтета и още толкова кебапчета. Бачо Гьорги, моят верен спътник в големите кулинарни дела и този път няма да ме изостави да се пържа сам до огъня; още щом разбра, че съм поел тази инициатива и отговорност, той също каза, че ще се включи с пожертвувателната си готовност да помогне на всеки един от нас (велик е този бачо Гьорги наш! – истински българин; даже все по-често вече взех да си мисля, дали пък не е по-голям патриот и от самият мен дори). През този ден са запланувани множество различни мероприятия, които първо трябва да се изпълнят на 100%, преди да заемем местата си в заведението и да се отдадем на неконтролируема злоупотреба с храни и напитки - аз сутринта заминавам при Янко да помагам с преместването им от едната къща в другата; Даниела ще води малкото на урок при учителката, а после ще прави баници и други блюда за вечерта; следобеда пък отивам в ресторанта да помагам и т.н.

Вчера след погребението, което беше в единия край на града (в източната му част), се подпътих към центъра и квартала, където се намира гръцкия магазин и от където трябваше да купя някои стоки и продукти от Балканския полуостров. Добре ама по средата на пътя ми се обади Игор, че закъсал нещо у тях с ремонта на едни луминесцентни лампи за аквариум. Та хукнах към тях уж да му помогна, но нищо съществено не успяхме да свършим. Частите им са много стари вече, почти се разпадат; на места правят лош контакт и т.н. Обаче загубих няколко часа с него и до гръцката бакалница така и не можах да стигна. Бързах да се прибирам, защото от 15:30 пък имах насрочено интервю за работа, в компания съвсем близо до нас. Хайде - тичам и там да се надлъгваме с хората. В крайна сметка, след един час преговори, до никакви крайни резултати не стигнахме и нещата там остават да висят на много тънки паяжини. Ще чакам да се обадят повторно с окончателните си решения и конкретни предложения.

Нашият бивш съсед и прекрасен приятел Рон, също има някакви сериозни здравословни проблеми. На 13 Декември ще му правят операция, но и аз не знам със сигурност какво му е точно. Току що разбрах от него самият, че Нолин била тук - пристигнала от Нова Зеландия за няколко дни, за да го види (нали са роднини). Те двамата с Уоли са добре - работят в един къмпинг (караван-парк), където са станали управители; там живеят, грижат се за поддръжката на всичко в парка и са безкрайно щастливи с това. Този начин на живот за тях винаги е бил мечта, която те най-после са постигнали. Един ден ще им отидем на гости, но нека за сега да се въздържаме откъм химери - да не правим излишно големи и дългосрочни планове. В тази връзка, довечера пък ние с Даниела ще отидем до Рон - хем да се видим с него, хем пък да се срещнем и с Нолин.

Ей това са бурите и вихрушките, през които преминаваме напоследък и които ни брулят като листата на самотен орех насред селска нива. Нямам време да се обърна, камо ли пък да ходя и на работа. Коридорът отвън също трябва да се боядисва - и там ще рече един цял ден да се пощя с него. А в същото време не ми се занимава с нищо друго, освен с творчество - как пък можах да се извъдя такъв писател; какъв “творец”?...

14.12.2012 - Използвам временно създалата се около мен тишина, за да си събера акъла и да нахвърлям малко суров материал за общ прочит. Даниела тъкмо се прибра от нощна смяна и си легна, а малката бяс още не е станала от сън. Това ми оставя една много малка пролука от време, в което да бъда насаме с мислите си - Даниелчето отдавна вече не е сериозна заплаха за моето спокойствие, тъй като ще стане чак по обяд, обаче пък Ванеса може да се надигне от кревата във всеки даден момент и тутакси ще започват редовните ни ритуали и пазарлъци по миене на зъбки и очички, кандърми около закуски, молби за съвестно свирене и пр. Така че сега ще гледам да побързам и каквото имам да ви го опиша, че да стане малко преди този деликатен момент. Сега е само 07:00 - слънчева и обещаваща петъчна утрин, баш по средата на Декември…

Като най-сериозен факт, заслужаващ внимание напоследък е единствено тежката операция на Рон, извършена вчера върху бедното му и безчувствено тяло, която обаче е траяла почти половин ден. Като са го вкарали завалията в залата още сутринта в 08:00, та чак снощи в 19:00 са го изкарали от там; ба мааму! - къс по къс да го бяха разглобявали и сглобявали, пак нямаше да отнеме толкоз много часове! Все още отсъстват всякакви достоверни сведения за състоянието му, но радостното е, че поне е жив (макар той самият това да не го съзнава, след като се намира под постоянна упойка; пък и самото му оживяване също беше под голямо съмнение, след като лекарите се опасяваха дали неговият организъм изобщо ще издържи тази оперативна намеса – а как ми се иска сега да му изкряскам в ухото: ДРЪЖ СЕ ПРИЯТЕЛЮ! – ИМАМЕ ОЩЕ МНОГО РОМ И БРЕНДИ ЗА ИЗПИВАНЕ…). Снощи Нолин е ходила да го види, като днес пак ще отидат, заедно с Роз. Вероятно е и Даниела да се присъедини към тях, защото Нолин утре се прибира в Нова Зеландия. Ние вчера се свързахме с Уоли, та си поприказвахме и с него малко. Онази вечер Нолин беше у нас - и с нея си побъбрихме доста, както едно време, докато живееха наоколо. Всички са добре – работят, оцеляват и се борят геройски с житейските несгоди.

И този път структурата на разказът ми стана малко отзад напред, за това ще следвам тази последователност, макар и наопаки. Вчера през деня идва Меган да вземе нещо от нас. Нени е на работа, а тя понеже е във ваканция, покрива тила с каквото може. Цялото им семейство отиват на Fraser Island (остров “Фрейзър”), където всички притежават различни дялове от една къща за гости. Тя на практика е тяхна собственост, но когато не се използва от членовете на фамилията, къщурката се дава под наем на курортисти. Вероятно там ще разпръснат праха на баща ѝ, защото той е бил голям рибар, любител на морето и водните спортове, като повечето от свободното си време е прекарвал сред тамошната дива природа – тъжна картина, мамка му!...

Въпросният остров се намира по-нагоре от нас, точно на север - на не повече от 150-200 км от Бризбън и в глобален мащаб представлява най-големият самостоятелен пясъчен остров в света. Обявен е за Национален парк; до там се стига само по вода - има една баржа, която прекарва коли и пътници през протока, който пък гъмжи от акули. Пътища няма - движението се извършва по разни отъпкани пясъчни коловози или по твърдия пясък на плажа и бреговата ивица, но придвижването от едно място на друго е възможно само за автомобили с двойно предаване и висока проходимост (джипове, всъдеходи и т.н.). Освен няколкото малки туристически комплекса, на територията му няма нищо друго. Островът представлява идеалното място за всякакви природолюбители, авантюристи и търсачи на силни усещания, главно рибари, лодкари, къмпингари и т.н. На територията му извира прясна питейна вода; там има няколко кристално чисти езера, дълбока горска растителност, с необятни плажове току пред денонощно бушуващият открит океан. Уникално място - едновременно диво и много красиво.

След моето малко отклонение (каквото описание вероятно съм правил и друг път, но предварително моля да бъда извинен, ако с това се е получило някакво повторение…), връщам се отново на вчерашния ден. Нени ми беше поръчал да им купя няколко бутилки с напитки от нашия човек и Меган вчера дойде да ги вземе. Тя после щеше да ходи до Търговския център недалеч от нас, та измоли да пусна и Ванеса с нея. Върнаха се след 2-3 часа и Меган не след дълго си тръгна, а Неси продължи своите прекъснати занимания по музика.

Аз следобеда имах запазен час за физиотерапевт, който трябваше да отрази с какви темпове върви общофизическото ми отслабване (паралелно с умственото, но пък последното няма кой да ми го провери). С голям трепет и подчертано вълнение очаквах този сублимен момент, за да видя до къде аджеба ме е довело самонаказанието и моето самоизмъчване посредством лишаването ми от вкусна и питателна храна. Първо стрелката на кантара се закова на 104.1 кг спрямо измерените 108.3 кг преди провеждане на гладоморната акция. Ето ти го значи, първият спад на шкембето от цели 4.200 кг – а сумарно това прави теглото на три големи свински врата, което съм махнал от себе си. После ме мериха с разни клещи и щипки, вземайки проби от различни части по тялото - общото съотношение на сланинките ми е паднало от 30 единици на 27, което пак е някакъв прогрес. След това с един сантиметър като на баба Фанче ми измериха талията - и там съм загубил 5 см от общия си периметър. Всичките тези резултати и показатели ми дават достатъчно основание и мотиви, смело да продължавам с досегашната си диета и спортни мероприятия, докато гащите ми не започнат сами да се свличат надолу. Общо взето денят ми започва с 10 км каране на колело. Докато Ванеса учеше, веднага след като я оставех в училището, връщах се в къщи и заминавах на по-далечни разстояния. Откакто тя си е в къщи обаче заради ваканцията, за да не я оставям дълго време сама, обикалям само около езерото, чиято разширена обиколка е 1900 м (мерих го с километража на колата онзи ден). Като го извъртя 5 пъти за около Ѕ час, прибирам се, изкъпвам се и продължавам с планираните си дейности за деня. Следобедите пък хуквам пеша, а от онзи ден излизаме заедно с Ванеса. Тя от понеделник вече си има нейно собствено колело, на което много се радва и го кара непрекъснато наравно с мен. Миналата седмица още го забелязахме в един заложен магазин, но едва в понеделник можеше да го купим, предвид разни формалности и проверки от Полицията - де не би да е крадено най-вече. Така ние двамата с Неси още в най-ранните часове на понеделнишката утрин, увиснахме първи пред магазина. Чакахме отвън, докато го отворят и веднага от вратата грабнахме колелото. Първо то беше много хубаво, почти ново и макар че не беше на някоя световноизвестна фирма, щеше да върши достатъчно добра работа за ежедневен спорт и раздвижване. Пък и цената му от $69 беше далече под очакваната от нас и в никой случай не за сметка на качествата му. Така освен всичко останало, добричкият дядо Коледа донесе и велосипеда; е, с известно малко предварение, ама какво да се прави – нали мераците стоят над всичко останало…

Връщайки се отново назад във времето, преди този въпросен понеделник идва тежката неделя, която всички (почти) изкарахме “на легло”. Както знаете, в събота вечерта беше Коледното тържество на родната земляческа група. То се проведе в един ресторант при възможно най-българската обстановка, с много музика, хора и ръченици, китари и пиянски песнопения до зори. Обаче вечерта малко изтървахме конете със злоупотребата на “зобта”, та на другия ден се възстановявахме с рехабилитационни упражнения, газирана вода, противоотровни айрани и пр. медикаменти. Игор и Дарина спаха у нас. Привечер пък Желязко мина да отчетем постъпленията от кувертите и така този кошмарен ден мина в махмурлук, главоболия, обща физическа и душевна отпадналост и непрекъснати стенания.

В събота сутринта Даниела замина да води Ванеса на урок при учителката, а аз ходих да помогна на Янко в преместването им от старата къща в новата. Новото място е по-голямо и просторно, има басейн и въобще всичко там е по-хубаво (както всяко по-ново нещо: нали човек и нова жена да си вземе, та пак му се вижда по-добра от старата - дорде обаче не мине време и двете не се изравнят по “добрина”, с цел да не си и помисли даже за трета…). Те чакат гости от България, пристигащи точно на Коледа. С тези хора се познаваме от общата ни среща в Габрово, ама ние пък точно на този ден рано сутринта потегляме към Мелбърн и така ще се разминем с тях. Но във всички случаи ще се съберем у нас след Нова година (и то единствено при положение, че светът не свърши точно след седмица, считано от днешната дата насетне, каквито са предвижданията на оракулите).

Така аз, вървейки назад в преразказа си като рак-пустинник, стигнах точно там, където бях приключил с писането миналата седмица. Същият ден трябваше да отидем да се видим с Рон и Нолин, която беше отседнала у тях предвид предстоящата му тежка операция. Тя си правеше сметката, че ще го оперират още на 06 Декември и искаше да остане при него в първите му най-тежки възстановителни дни след това, но в последния момент от болницата отложили операцията за 13-ти (вчера), когато пък беше и рождения ден на скъпият ни uncle Ronald. При това ново положение Нолин утре трябва да си замине без изобщо да му бъде в някаква полза, но това е неизбежно. Вечерта се видяхме всички - Рон е спрял да пие и да употребява алкохол под каквато и да е форма, което по моему е един силно обезпокоителен факт. Е, той си сръбваше – хем доста, хем пък и начесто (по-скоро редовно…); това също е вярно твърдение. Обаче пък тоталното и изведнъж спиране приемът на спиртните си дози вероятно е предизвикано от известно обезпокоително болестно състояние, което вече никак не е добре. Може би лекарите са му препоръчали да позабави малко темпото на пиене, защото така спиртосан няма да го хване упойката преди операцията - но за слава на всички небесни ангели и светии, той сега е добре (приемаме тази информация вече като факт, след като не сме чули нищо, което го опровергава - дай Боже да е прескочил трапа; всеки момент очакваме Нолин да е обади по телефона с повече подробности - тя и днес ще мине през нас сигурно).

Ето как аз разказах за всичко, независимо че го започнах откъм опаката му страна. Днес също ни предстои един дълъг и мъчителен ден, в който и тримата взаимно трябва да се изтърпим събрани на камара в къщи. Чак довечера сме на моабет - пак в същия ресторант, в който бяхме миналата седмица. Там службата на Даниела е организирала Коледното тържество за своите подчинени и общ персонал, та ще ходим и ние с малкото. Ванеса ще изнесе самостоятелен концерт на пианото в салона, който се очаква да продължи около 30 минути – времетраенето му предварително беше засечено още в къщи; няколко пъти - с часовник и отделно с хронометър. Със същия номер тя се представи и на българското тържество. Другите деца играха разни сценки и казваха стихотворения за Дядо Мраз, но нашето изпълнение беше на професионално ниво и заслужено получи овациите на всички присъстващи гости в ресторанта. По едно време се бяхме събрали около 115-120 глави възрастни и 20-25 калпака дечурлига - чудничко си изкарахме, независимо от страданията ни на следващия ден…

Оп-пала-а, ето я и малката кратунка се подаде иззад стената - край на спокойствието и мирът за днес в този дом. Утре учителката ще идва у дома за урока по музика, а Даниела е втора смяна на работа - последният ѝ работен ден за годината, след което и тя излиза в платен отпуск. За неделя нямаме планове - знам само, че във вторник (следващата седмица) ще ходим в Бризбън. Тогава Ванеса има някакво представление в една от катедралите на града, което се провежда във връзка с предстоящите повсеместни Коледно-Рождествени празненства. След това ще отидем до гръцката бакалница да си купим някои продоволствия и екзотични Балкански продукти. Нени и Меган ще останат на острова цялата следваща седмица - те заминават утре сутринта, а ще се приберат другия петък, вечерта. У нас ще дойдат евентуално в събота или неделя. Нищо повече от това не знам, нито пък искам да знам чак толкова надалече...

Позицията, за която кандидатствах онзи ден и ходих на интервю, беше заета от един мой бивш колега от последната работа, с когото сме доста близки. Той има повече опит в тези неща и съвсем не му завиждам на мястото, което по принцип не беше и твърде много за мен. Но ако там допълнително се разкрие нещо ново като длъжност, сигурен съм че той ще ме препоръча за евентуален кандидат на първа инстанция. Но това също не е сигурно - просто на мен ми се иска да е така, защото компанията се намира много близо до нас и единствено това я прави привлекателна като работно място. Рапорт - даден; рапорт - приет, ура-ааааа и вдигайте байрака!...

21.12.2012 – А пък това вече е последното ми включване за годината от този край на света, малко преди да ни връхлети апокалипсиса. За днес е планиран да настъпи и самият “край на света”, но аз ще бъда толкова зает през деня, че вероятно няма да забележа изгревът на новото начало и пак ще си я карам по старому. Първо в мивката ме чакат 8 кг вече изпечени чушки, които сега аз собственоръчно трябва и да обеля. Снощи ги прекарах през въглените, а основното им предназначение е после да влязат в една кутия с олио като заготовка за салата. Със завършването на настоящите си редове ще се наложи да отида до един магазин, където правят услуги на принтер. Там трябва да ми разпечатат писмото, защото Даниела вече е в отпуск и не може да използва служебната машина, както това правехме до сега. С готовите листи ще тичам на края и до пощата, където да изпратя всичко, защото пак днес е последният възможен срок за това. Утре сутринта ще водя Ванеса на урок, следобеда пък Нени и Меган ще дойдат; в неделя пощите не работят, а в понеделник ние вече ще сме на път за Мелбърн…

Независимо че нарочно станах по-рано (06:30), мисълта ми тече бавно и мудно; тромава е като галопът на канадската мечка Гризли - сякаш не знам какво да напиша. Забелязвам, че винаги така се получава, когато трябва да завърша нещо - ентусиазмът ми спада до неузнаваемо ниски стойности, подобно на зимните температури в Сибир например.

От последния ми репортаж до сега са изминали не повече от 7-8 дни, които с нищо не се откроиха от останалите. Миналия петък вечерта беше Коледното тържество на Даниела, организирано от нейната работа. Ние с Ванеса също ходихме при колежките ѝ, защото тя там изнесе програмата си на пианото, предназначена за всички гости. По една щастлива случайност бяхме в същия ресторант, където преди седмица проведохме поредната си земляческа среща. С персонала се познаваме и сме вече достатъчно близки, та и аз седнах на една странична масичка - да си ям ресторантската зелена салата и да се черпя скришом с мастиката, която бях взел от нас в малко и безобидно пластмасово шишенце от минерална вода. По някое време дойде и Желязко, заедно с родителите на едно наше момче. Последните са на посещение при своя син, но той пък бил нещо зает с новата си годеница и не дойдоха с нея. Тези хора са на много близка до нашата възраст и както се оказа впоследствие - тяхното момче и наш Сашко са на едни години и са ходили заедно на училище, но са били в различни класове. Светът отново се оказа малък и тесен за широките ни души. Та приказките ни се въртяха все в този дух и си изкарахме чудесно с тези приятни хора. След като ресторанта се опразни напълно, в ранните часове на следващия ден си тръгнахме опиянени и ние. Добре че Желязко беше тавряз, та ни докара в къщи. Напъхахме се всички в механата и там моабетът продължи някъде до втори петли (щото пък ние по първите се прибрахме). Призори хората най-после си тръгнаха, а ние със стопанката легнахме и да поспим малко.

На сутринта аз трябваше да отида до банката и от автомата да изтегля пари, че да платим урока на Ванеса. Станах и отидох пеша, уж да ми се проветри куфалницата от среднощния запой. Добре ама какви кодове и номера съм слагал с пияния си все още акъл така и не помня, защото на третия неуспешен опит машината ми глътна банковата карта. Това е предохранителна мярка, в случай че някой друг ползва открадната или намерена карта и се мъчи да налучка секретния ѝ номер. След три поредни подобни проби, картата се поема навътре в автомата и от този миг насетне се счита за невалидна. Прибрах се пак пеша, но без пари. Тогава Даниелчето прие случая съвсем присърце (след съответните си възторжени реплики и дуплики, разбира се…) и впоследствие всичко се оправи; само че аз продължавах да бъда без карта и без пукнат грош в портмонето си. Следобеда карахме колелетата с Ванеса, а майка ѝ беше на работа - последната си смяна за годината…

За следващия ден (неделя) с Игор и Дарина се бяхме разбрали да отидем на излет. Впоследствие към нас се присъединиха Янкови с децата и бачо Гьорги, та стана една разкошна веселба край язовира, който захранва Бризбън с питейна вода. Игор има пластмасова лодка и дечурлигата почти целия ден не излязоха от нея. Денят беше много горещ, та се и къпахме покрай брега. Както казваше навремето леля Краси, Бог да я прости: един ден от Бога даден! Прибрахме се чак привечер изморени от жега и преяждане.

Седмицата ни започна с цялото домочадие на камара, събрани под един покрив, което на мен специално ми идва малко премножко – добре, че Даниела често си намира разни излизания по магазините, та и аз успявам да свърша някоя лична работа в тези промеждутъци на относителен мир и спокойствие. Ванеса свири и се занимава с нейните си неща, а след завършване на задължителната програма от дневния режим, всички заедно отиваме на разходка. Още в понеделник сутринта увиснах в нашия клон на банката да им се жалвам, как техния шибан автомат ми е дръпнал картата изпод носа. Онези обаче не можаха нищо да направят по въпроса, освен да унищожат старите номера и да ми издадат нова кредитна карта, със съвсем нови кодове. Сега вече положението е овладяно, но пък тепърва трябва да се обаждам във всички инстанции, които оперират със старата ми карта, че да им дам данните от новата – усложних си сам живота, но нали трябва да има и някакви несгоди в него; иначе нямаше да ми е интересен – направо скучен щеше да ми бъде…

Във вторник по обедно време трябваше да минем през Жоро и Данчето, че да заведем децата в една катедрала, където учителката по музика беше организирала нещо като кръжок, с цел запознаването им с големия орган, инсталиран там. Понеже те и двамата са на работа, на път се отбихме да вземем и техните музиканти. Всички се изредиха да свирят по няколко пъти на този уникален инструмент и мероприятието се проведе в приятна за слушане обстановка. Ние бяхме с колата на Даниела, защото тя през това време отиде до гръцкия магазин да напазарува разни стоки, които там са много евтини, а пък аз останах с децата в катедралата. После ни взе от там и отидохме обратно у Жорови. Оказа се, че техният син точно на същата дата имал рожден ден и навършва 16 годинки. По този повод спретнахме един малък банкет у тях и също поминахме времето си весело и сред добри приятели.

Продължаваме с тревога да следим състоянието на нашия скъп приятел Рон, който все още се намира в състояние на кома с включен апарат за изкуствено дишане. Възстановяването му протича много бавно и уж е започнало, но тези процеси са изключително бавни, та не се знае още колко време ще го чакат лекарите от болницата - не е изключено да го отпишат на бърза ръка и тогава вече настъпва страшното, да не дава Господ. Всички се надяваме да не се стига чак до там и непрекъснато се молим за него, обаче дали стават чудеса, дали не - единствено Всевишният може да ни каже.

Аз продължавам да въртя педалите на велосипеда като въртоглав - дори и в най-големите жеги; обаче лойта по мен не се стопява, мамицата ѝ! Упорито продължавам да не ям хляб и се надявам, че това уж ще ми помогне – де да видим, кантарчето ще си покаже най-добре.

Онзи ден следобеда, като попревали малко слънцето, водихме Ванеса на “воден парк”, с много пързалки, басейни и други атракции. Обаче нея много я е страх и не смее да се качва по люлките. Е, ходихме все пак на няколко и под мое настояване тя с мен се престраши да се хвърля из басейните, но общо взето е пъзлива. Ние и вчера щяхме да ходим, но имахме други ангажименти, та не успяхме. Вечерта на гости ни идваха квартирантите; и с тях си изкарахме весело - аз пекох чушки, кюфтета на скара и т.н.

За утре програмата вече я казах - в неделя е запланувано посещение на сръбската църква; Дани е купила олио и брашно, които да оставим там. След това заминаваме в Бризбън, където сме канени у Игор и Дарина на предварителна Коледна софра. Понеже нас няма да ни има по това време, те решили да си направим един банкет и да отпразнуваме заедно този свят Божи ден.

В понеделник много рано сутринта поемаме към Мелбърн, който е на около 1800 км от нас. До там ще пътуваме поне 2-3 дни, защото смятаме да посетим разни интересни места - де каквото видим по пътя, ще спираме и ще гледаме да се запознаем с тази част на Австралия. Пътуването ни натам ще бъде по вътрешните магистрали и през дивотията, докато на връщане правим сметка да минем по крайбрежието. Направил съм грандиозен план, с посещение на тамошните туристически обекти - дано имаме късмет да осъществим цялостната си програма. На 26 Декември трябва да се видим с Цецо, ще преспим една нощ у тях, а на следващия ден заедно с останалата част от компанията заминаваме в град Warrnambool (а пък на това дори не знам и как да си изкривя езика, че да го произнеса или преведа правилно; пиша го в оригиналния си вид, само за справка с географската карта на Австралия). Там мелбърнските ни приятели са запазили една къща за гости, където ще отседнем за няколко дни. Локално от това място също ще правим отделни туристически лъчове (с колите) до интересни за посещение места. Умишлено не споменавам нищо за предстоящата ни екскурзия, защото смятам отново да пресъздам впечатленията си под формата на пътепис, който ще гледам да сглобя от записките си по време на пътуването…

Друго важно събитие, случило се напоследък (вчера, ако трябва да съм по-конкретен), беше получаването на Коледния ви колет, заедно с всички най-скъпи подаръци за самите нас. Горещо благодарим за този ваш жест на внимание, на който обаче ние тази година не можем да отвърнем, както подобава. Искахме да изпратим нещо дребно, но преценихме че от тук заминават само боклуци, от които никой няма нужда, а пък вече дори и в България ги има абсолютно същите (че и по-големи биля). Ето защо, подаръкът ни за Коледа този път е под малко по-различна форма - нищо, ама от сърце, както казват хората.

Дано съм успял да предам всичката информация - като гледам датите, това писмо съм го захванал още в началото на Октомври; сега е вече краят на Декември. Ще гледам следващата ми кореспонденция да бъде малко по-редовна. Опасявам се, че с тези наши ежедневни сеанси през компютъра, моите писания ще започнат да се обезсмислят. Тук аз може и да съм повторил нещо, но се надявам, че вие вече ще сте забравили за него (ако е споменавано преди…), та сега пак ще си го четете като нещо ново.