Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2013 12:25 - Васил Иванов Кунчев
Автор: balkan1 Категория: Политика   
Прочетен: 4449 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 31.01.2013 12:29

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
СРЪБСКИТЕ РЕПРЕСИИ НАД ВАСИЛ ЛЕВСКИ В ЗАТВОРА В ЗАЙЧАР ПРЕЗ 1868 Г.

Последните събития около умишленото проваляне от сръбските власти на тържеството пред паметника на В. Левски в Босилеград ни връща назад във времето.
Народът ни е казал: „Вълкът козината си мени, но нравът не”. В случая под вълка разбираме Сърбия. За България и българския народ тя наистина има вълчи апетит да граби земите му и да преследва, репресира и избива всеки българин, който се изпречи на пътя й.
Точно когато поредното българско правителство по стара антибългарска традиция обяви безрезервна подкрепа за Сърбия относно нейните мераци за членството в ЕС, същата тази държава се изгаври по най-безцеремонен начин с целия български народ. Обектът на сръбската атака бе Апостола на свободата Васил Левски.
На кого и защо пречи Левски?
За да отговорим на този въпрос, е необходимо да се спрем на отношението на Апостола към западната ни съседка Сърбия и нейната политика спрямо българските освободителни борби през XIX век.
Както много българи през Възраждането Левски няма някакви илюзии за „братските” отношения към нас на официална Сърбия. И той, както много българи, отначало се оказва в плен на голямата заблуда, че общият за българи и сърби враг (турското правителство) автоматично прави двата народа съюзници.
Плод на тези временни негови настроения е участието на Левски в двете Белградски легии - през 1862 и 1867-1868 г. и в четата на Панайот Хитов като знаменосец през 1867 г.

image
 

Впоследствие действията на сръбското правителство карат Левски да разбере зловещата истина за антибългарската политика на Сърбия.
Левски дори изпитва на свой гръб ударите на официална Сърбия. През 1868 г. в Зайчар той е арестуван, хвърлен в тъмница, бит и изтезаван от сърбите. Това е слабо известен момент в биографията на великия българин.
Причините за сръбската репресия над Левски откриваме в самата история на западната ни съседка през XIX век.
През Възраждането Сърбия има две основни предимства спрямо България: слабостта на османската власт в нейните периферни за Османската империя земи и по-рано от получената от България свобода, първо под формата на автономия.
Сръбската автономия е резултат от антитурско въстание в самото начало на XIX век, подкрепено от Русия и на сериозна помощ на българите, които масово, с цели свои фамилии, се вливат в сръбските освободителни борби. Сърбия се възползва от безкористната българска помощ, която е добре дошла за нея, а впоследствие присвоява част от героите на общотурските борби в западните български земи, като ги обявява за свои. Такъв е случаят с хайдут Велко (1780-1813), който произхожда от зайчарското село Леновец. Според днешната сръбска историография хайдут Велко по народност е сърбин, макар от изворите, достигнали до нас, да става ясно точно обратното - че Велко е български хайдутин на сръбска служба. Въпреки това сърбите преименуват Велко Петров на ХАЈДУК ВЕЉКО, Вељко Петровић или Veljko Petrović.
Но да се върнем на сръбското автономно княжество. Сръбската експанзия в западните български земи започва веднага, още в зората на възстановяване на сръбската държавност. Княжество Сърбия възниква на територията на османската административна единица Смедеревски санджак, известен още Белградски пашалък, който се състои от 12 нахии - Белградска, Смедеревска, Пожаревска, Кюприйска, Ягодинска, Крагуевска, Ужичка, Валевска, Шабачка, Рудничка, Сокоска, Пожешка.
Още със самото си възникване (де юре от 1830 г.) Княжество Сърбия включва земите по горното течение на Велика Морава, заедно с тези източно от реката, включени в т. нар. Подунавие. Това Сръбско княжество насочва своите териториални амбиции, прераснали в претенции, за разширение на югоизток - към все по-голяма част от западните български земи.

 

image
Белградски пашалък – 1833 г.

През 1833 г., по силата на Одринския мирен договор, Сърбия анексира, т.е. заграбва още 6 нахии - Неготинска, Църноречка, Парачинска, Крушевачка, Старовлашка и Подринска. Първите четири нахии са изцяло населени с българи. Тогава сръбският княз Милош Обренович (1815- 1839) се възползва от затрудненията на султана, зает с въстанието на Али паша в Египет, който чрез похода си в Сирия пряко застрашава Цариград. Княз Милош Обренович постига успеха с руска дипломатическа помощ и чрез солиден подкуп. Така 1833 г. Сърбия осъществява първия открит грабеж на български земи - областта Тимошко. Българите в Тимошко са завладени от Сърбия, а не са освободени от турска власт. Тогава Сърбия заграбва и българския град Зайчар, където впоследствие е бил репресиран Левски.
От 1830 до 1833 г. сръбският автономен район се разраства от 24 440 kmІ на 37 740 kmІ.
Ето една историческа карта на Сръбското автономно княжество и началния етап на неговата агресия на изток за сметка на българските земи.
През 30-40-те години на XIX век, по време на турското робство, християнското население в районите на Ниш, Пирот, Кула, Белоградчик, Видин и Лом започва открита борба за свобода, изразила се в организиране на поредица от масови бунтове и въстания. Важна роля в тези български въстания имат агитациите на сръбските управници, които следват разработената от Илия Гарашанин програма за създаване на „Велика Сърбия” върху развалините на Османската империя и за сметка на българския народ, т. нар. „Начертание”.
Насочени главно срещу местни османски управници, западните български бунтове и въстания са поощрявани от сръбската държава с цел да бъдат присъединени към Сръбското автономно княжество. Това е моделът на сръбската агресия, която се излива в доста коварна за българите форма. Представяйки се уж за освободител за българите в Западна България, Сърбия всъщност се стреми да ги пороби, като заграби земите им, а не просто да им донесе свобода от турската власт.
Сръбският княз Михаил Обренович и майка му Любица подклаждат тези български въстания, след което избиват или затварят водачите им, и чрез интриги с турските власти си присвояват български градове, като Неготин, Зайчар, Княжевец и Алексинец в 1833 г.
Подобно двулично поведение сърбите следват неотклонно при въстанието в Берковско (т. нар. „Манчова буна” от 1835 г.), при Димитракиевата буна (1841), при Хаджиставревата буна. Предателството им продължава и по време на въстанието на българите в Ломско, Видинско, Кулско и Белоградчишко в 1850 г.
Благодарение на сръбските доносници, турците удавят в кръв бунтовете на българите в западните ни земи.
Нещо повече, всеки българин, който се е борил за свободата на своя народ в западните български земи, попада под репресиите на Сърбия. Случаите са толкова много, че говорят за последователността и настойчивостта, с която сръбската държава преследва целите си. Сърбия непрекъснато омаломощава и подлага на изтребление българските първенци в граничния район. Така се оказва верен турски съюзник при разправата с бунтуващите се българи.
Сръбските репресии засягат горепосочения хайдут Велко, Петър Ичков (родом от село Катраница, Кайлярско, в Егейска Македония) - български дипломат на сръбска служба, отровен от сърбите, водачите на големите български въстания през 1833-1850 г., Л. Каравелов, който уж се води сръбски писател и е женен за сръбкинята Наталия, но е изгонен от Сърбия през 1867 г., водачите на голямата Зайчарска чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г.
Накрая и самият Левски попада под ударите на сръбската репресивна машина.
Да видим с какво конкретно В. Левски става неудобен за сърбите.
След края на акцията на четата на Панайот Хитов от пролетта на 1867 г., в която той е знаменосец, същата преминава на сръбска територия. Васил Левски заминава за Белград, където през есента на 1867 г. се записва във Втората българска легия.
От периода на участието му във Втората българска легия са запазени и най-много негови фотографии. Тук посочваме някои от тях.                        
В края на 1867 г. Левски се фотографира в облекло, напомнящо байрактарството му при Панайот Хитов. Ето я тази негова снимка, чийто автор е Анастас Карастоянов. Това фактически е първият портрет на Апостола.

image


Втората българска легия има съдбата на първата. Нейният крах е предизвестен от антибългарската политика на Сърбия, зад която стои, както винаги, Русия.
Постепенно Сърбия започва да се дистанцира от идеята за обща въоръжена акция срещу Турция. Самата руска дипломация също се отказва от своя първоначален замисъл за общи сръбско-български действия срещу султаната и възприема линията на запазване на статуквото на Балканите. Русия се връща към туркофилската си политика, а това развързва ръцете на Сърбия за разправа с българската легия и всеки български патриот, който се опитва да се бори срещу турската власт за освобождението на Родината.
След разтурянето на легията през пролетта на 1868 г. Васил Левски посещава за кратко Влашко, а после отново се връща в Сърбия. В Сърбия го задържа болестта му.

 

image
Левски с брат си и с Христо Иванов

Биографът на Апостола Д. Страшимиров определя датата на разболяването му между 1 февруари и 15 април 1868 г. Тази дата се приема от повечето изследователи на живота на Апостола. Болестта на Левски е важна, защото го задържа на сръбска територия и му позволява да осмисли целия си революционен път дотогава. Резултат от това е пълният отказ на Апостола от доказалата своята неефикасност четническа тактика и възприемането на нова стратегия за освобождение на България.
По време на боледуването си в Сърбия, през април 1868 г., Левски изпраща до Панайот Хитов знаменитото си писмо, в което споделя, че е замислил нещо, за което, „ако аз печеля, печели цял народ, ако загубя - губя само мене си”.
Тук само ще направим някои допълнения по начина на лекуването му. Загрижените му другари Хр. Иванов и Михаил Греков го посещават, разпитват и разговарят с него за миналото, за настоящето и за бъдещето. „В легиона - пише Михаил Греков - Левски стоя твърде малко време. Ние спяхме в една стая и бяхме все заедно, а след поболяването му, когато напусна казармата, беше станало навик аз и Ловчалията да ходим при него всяка неделя. Едно, защото нямахме пари, а без пари къде можехме да отидем, и друго, при него ние намирахме утеха, като слушахме разкази из живота му и това, що беше той патил в качеството байрактар на четата. Същевременно ние му разказвахме живота и произшествията в казармата, което го интересуваше. Такива посещения, като му правихме ту в събота след обед, ту в неделя, изпърво в сръбската военна болница, а по-после и в частната му квартира, ние намирахме при него понякога ту брат му Христо, който не постъпи в легиона, защото беше изсипан, а се улови при един сърбин да работи абаджилък, идеше му отръки да шие дрехи с гайтан), ту Ангел Кънчев, ученик в „Сръбската военна академия”, ту Иван Грозев или други някои приятели, които го посещаваха и не оставяха сам…
В най-усилени за Левски дни Ловчалията и аз ходехме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловехме жаби за налагане на стомаха му. Трябва да отбележа, че да прибегне до лекуване, което предлагаха практиците, Левски се беше съгласил само тогава, когато видя, че докторите не помагат, че те искат да му разрежат стомаха, а изходът на операцията се не знаеше. Но щом опитът му показа, че и практиците не помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и този път им позволи вече - изпърво не позволяваше - да му направят операция в стомаха, която операция го спаси. Този път, като дойдохме при другаря си Левски, ние го заварихме на оздравях крака засмян. „Аратлик” - тази беше любимата му дума, - знаете ли, че аз оздравях съвсем, че вече не ми е нищо?” Ние го сърадвахме и той ни прикани да седнем.”
(Вж. сп. „Илюстрация - Светлина”, г. IX, кн. 4-5, 1899 г., статията на Ст. Чакъров (Михаил Г. Греков, негов псевдоним) „Българският легион в Белград - Сърбия в 1867-1868 г.”. )
Така в Сърбия Левски прекарва сериозна операция, но поради силата на неговия организъм и грижите на брат му Христо и на други негови другари и сподвижници оздравява. От другарите си той разбира за номерата на сръбското правителство, което умишлено създава нетърпима обстановка около българската легия.
Всеки ден до него достигат най-тревожни новини, разказвани му от тези, които го посещават на болнично легло. Левски следи живо всичко, което се случва около легията, и преживява дълбоко тежката участ на своите приятели и бойни другари.

image

В началото на април 1868 г. неизбежното се случва. Легията е окончателно разпусната и прекратява съществуването си.
Освен горепосоченото, има обаче и друго писмо на Левски до П. Хитов с дата 16 април 1868 г. То е посочено от Д. Страшимиров. Ще го цитираме, защото е важно за темата ни и разкрива истинския лик на политиката на Сърбия спрямо нашето освободително движение:
„Известих Ви по кой начин се изпъдиха първите ученици и какво, министерството има намерение да изпъди всички, които не се покоряват безусловно. Това се разчу навсякъде из града и по-разумните человеци се много разгневили за тази постъпка на правителството. Аз имах случай да се запозная и да се разговарям с человеци от разни занимания и се убедих, че по-добре чувствуват убийствените последствия на тази постъпка, отколкото властта. Тези слухове са се тъй също разпространили и помежду застъпниците на страните-сили, защото вчера сутрин италианският консул, който се види да е благонамерен за избавлението на висточните християни, ходил при военния министър да му извести, че австрийският и турският консули не могат да си изкажат радостта за тази тем приятна случка.” (Д. Т. Страшимиров, стр. 409. Писмо от 16 април 1868 г. )
Писмото на Левски от 16 април 1868 г. е резултат от една тежка за българските революционери на сръбска територия действителност. То признава за вълнения в легията, които са резултат на враждебното отношение на сръбското правителство към нея. Българските легионери виждат много ясно, че събитията от 1862 г. се повтарят, и то по вина на Сърбия.
При това положение легионерите ни започват да се вълнуват, да негодуват и да искат своето. Открито демонстрират своята воля да продължат борбата за освобождението на своята Родина.
От разтурянето на легията Левски прави най-правилен извод - да не очаква и да не се надява на чужди обещания за помощ, особено идващи откъм Сърбия, докато тя не бъде проявена на дело. Неговото отвращение от чуждите празни обещания го заставя да си спомни думите на Раковски, казани още на 1 август 1862 г.: „Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи.”
Левски не само си спомня за тези думи на Раковски, но и стига до извода, че българското революционно движение трябва да се осланя само на собствените си сили. А това пък го мотивира да създава Вътрешната революционна организация.
Политиката на сръбската власт сама му налага този извод. След разтурянето на легията Левски заминава за Влашко. Там престоява кратко и бързо се връща в Сърбия. Установява се в Зайчар и търси пак контакти с приятелите си. Намира, че са арестувани от сръбските власти. Скоро и Левски е арестуван от тях в Зайчар, защото говорел на тамошното българско население, че българите трябва вече да служат на своята народна революция.
Този зайчарски епизод от живота на Апостола обикновено в българската историография се тълкува в смисъл, че Левски подготвял чета да нахлува в България.
Щампата в българските учебници по история около зайчарския арест на Левски (ако събитието въобще се описва) се изчерпва с едно, максимум две изречения от рода на:
„След разтурянето на легията Левски прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора.’’ И толкова! Няма обяснения защо Апостолът си е имал неприятности със сръбската власт? Каква е истината според нас? 
Отговор дава самият Левски в писмото си до Данаил Хр. Попов от 11 април 1871 г. Той съветвал намиращи се българи в района на Зайчар да се въоръжават и да отиват да се бият за Отечеството - „да умрат за българщината си”, а не да аргатуват и да мрат само за целите на сръбската държава. Това означава, че Левски е поборник за свободата на поробените от сърбите моравски българи. Тъкмо поради това е арестуван, бит и изтезаван от сърбите. Точната дата на ареста и хвърлянето на Левски в зайчарския затвор извън годината не е ясна. Знае се, че той отива през август 1868 г. в Букурещ, за да търси контакти с Тайния комитет на Иван Касабов. Следователно арестът и престоят му в тъмницата е преди този месец.

image

 

image
Копие на камата на Левски

Левски никога не забравя случката в Зайчар. Таи горчив спомен за нея и я разказва в писмото си до Данаил Хр. Попов.
В това писмо има важни пасажи. Левски признава например, че „…мнозина от нас са бивали бити и затваряни” Това означава, че сръбската репресия над него не е изолиран акт, а по-скоро трайна практика. Освен това Апостола на българската свобода не само е бил хвърлен в зайчарската тъмница, където сърбите са го били и изтезавали. Левски признава с горчивина: „Сръбският началник ме заплаши, че щял да ме даде на робияшите (на принудителна работа)…”
След престоя си в зайчарската тъмница Левски отново се убеждава, че българите трябва да разчитат само на себе си, и подобно на Г. Раковски напуска окончателно Сърбия. Престоят на Левски на територията на държавата, която го репресира, се оказва невъзможен и той заминава за Румъния.
Не случайно в писмо на Левски от 1 юни 1868 г. до българския вестник „Народност” в Букурещ той съобщава за презрението на сърбите към нас, че не сме славяни, а татари от „татарско коляно”. Това се преподавало още тогава в сръбските училища.
С татарската лъжетеория за произхода на българите и до днес се промиват мозъците на населението на Република Македония. „Бугари, татари!” - скандират често с обиди против българския народ днешните македонисти на митингите си в Скопие. По този начин сами признават, че са много добри ученици на господарите си в Белград.
Днес в общинския архив на град Зайчар няма и следа от случката с Левски през 1868 г. Ако потърсим стария градски затвор, няма да го намерим - останала е само една стена от него. Сърбите са заличили почти всичко, което документира тяхната антибългарска дейност, жертва на която през 1868 г. става Васил Левски.
След зайчарските събития Левски сваля окончателно доверието си в сърбите. За него маската на сърбите като „братя” доброжелатели на българския народ пада. Това личи от следващите му действия. Когато през 1871-1872 г. емигрантските ни дейци, вкл. Л. Каравелов и П. Хитов, търсят пак съдействие от щедро обещаващата им „помощ” Сърбия, Левски напомня зайчарската случка. В горепосоченото писмо до Д. Хр. Попов от 11 април 1872 г. той предупреждава: „…Всекиму са известни от 1862-1868 г. техните (сръбските) пречки за нас, затова трябва да бъдем предосторожни във всичко, като имаме за огледало и примери доста… Братя, размислете се пак хубаво, че доста сме се лъгали в хората, па и между нази си…”
Следователно от 1868 г. нататък, чак до неговата смърт, В. Левски е усетил заплахата за България, която идва откъм запад. Той познава добре коварството, подлостта и измамите на сърбите. За него те не са приятели на България, а още по-малко наши „братя”, както винаги са тръбели сръбските приятели в България. В. Левски смята, а историята го доказва, че сърбите са изконни врагове на България. Те винаги са се мъчили да я унищожат или най-малко да я накажат по всякакъв възможен начин.

 

image
Паметникът на Левски в Босилеград

Но да се върнем на паметника на Апостола в Босилеград. Този монумент, още от издигането му, е трън в очите на сърбите и сърбоманите. И това не е случайно.
Васил Левски е Апостол на българската свобода и пример за беззаветна защита на българщината. Той е национален символ и дава кураж в борбите на поробените българи за отстояване на техните национални и човешки права. А това не отговаря на сръбските цели. В. Левски може да е герой за българския народ, но за сърбите - не е. Пречи им и те винаги ще се опитват да го дискредитират.               
Духът на Левски обаче е жив в Босилеградско и Западните покрайнини и ще бъде жив, докато има там българи, чието мащабно сърбизиране продължава и в наши дни.
Със своите качества, дейност и име като български национален герой Левски обединява всички българи.
Всичко това плаши сръбската „демократична” власт. Левски пречи на политиката на сърбизация на българските Западни покрайнини. Затова Сърбия реагира, така както и в XIX век - репресира всеки българин, дръзнал да се изявява публично като такъв под знамето на Левски и пред неговия паметник, и то независимо дали живее в Сърбия (Западните покрайнини), или в България.
Цялата история около монумента на Апостола в Босилеград е жалка и трагична. Опитите на сръбския премиер Мирко Цветкович при посещението му в София чрез извинение и поднасяне на венци пред паметника на незнайния воин да замаже изцепката на местната сръбска власт бе неуспешен. Сърбия пак доказа реномето си на неевропейска варварска държава, българомразка № 1 на Балканите.
Ние не й вярваме, защото познаваме историята й. А тя показва, че управниците в Белград се сменят, но „Начертанието” на Илия Гарашанин се спазва и прилага, а сръбската антибългарска политика продължава и в наши дни. Сърбия се възползва от това, че българските политици не знаят и не помнят въобще заветите на Левски. Пасивите от това пак обраха българите от Западните покрайнини. Техните настроения обобщи най-точно босилеградчанинът Александър Димитров, който е категоричен в изводите си, че „България спи и няма национална политика, а нас ни смачкаха!’’ Докога…?

Янко Гочев, историк

sitebulgarizaedno.com/index.php


Тагове:   Левски,


Гласувай:
6



Следващ постинг
Предишен постинг

1. shtaparov - Това държание на сърбите е сигурно доказателство за глупостта им:
02.02.2013 18:31
Тия глупости по наш адрес сърбите са ги правили поради следните причини:
1. До 1878 г. те дефакто не са били свободни и на картата на Европа не ги е имало,понеже са били част от империята на султана и са били длъжни да бъдат верни негови поданици,макар и под пряка руска закрила. До Берлинския конгрес Сърбия е личала на картата на Европа толкова,колкото днес личи Чечня и Коми автономна република- не повече!
2. От невежество и глупост,т.е. от непознаване нито на нашия,нито на техния собствен произход!
3. Заради повеждане по чужди вражески акъли,наместо вслушване в гласа на сърцето и в своя собствен. Целта на чужденците,които заблудиха сърбите бе следната:
а) Първо да съсипят България с помощта на Сърбия.
б) След това да съсипят и Сърбия с мълчаливото съгласие на България,което сърбите сами си го изпросиха и си го издействаха насила,въпреки доброто ни желание да им припомним,че с тях не сме дори и братовчеди,а сме си направо родни братя!

И понеже глупостта ходи най-вече по хората,сръбската глупост и наглост ги докара до плачевното положение на държавица-джудженце без никакъв излаз
на море,а отдавнашни сръбски национални територии остават под игото на подивелите косовски мюсюлмани!
цитирай
2. krisdimaryana - Васил Левски е велик българин!
19.02.2013 16:00
Васил Левски е велик българин! Поклон!
Щапаров много добре казано! Да, така е! Това е самата истина за Сърбия! Сърбите са българи, отродени българи поради гръко-юдейски интриги и с подкрепата на Русия и Великите сили!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: balkan1
Категория: Политика
Прочетен: 3246987
Постинги: 531
Коментари: 287
Гласове: 1242
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031