Българският календар :: СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

09.09.2014 16:05 - СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

Автор: balkan1 Категория: Политика

Прочетен: 1759 Коментари: 0 Гласове:

Нов етап от развитието на БТЦРК в борбата за Съединението започва след заседанието в с. Дермендере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г. На него е избран нов състав на Централния комитет - 3. Стоянов, Ив. Андонов, Ив. Стоянович и дошлите от Княжеството Д. Ризов и кап. Паница. Взема се решение да се преустанови временно дейността в Македония и всички сили да бъдат съсредоточени в Източна Румелия. Централно място в БТЦРК започва да се отделя на работата за спечелване на източнорумелийската милиция. Тези връзки се установяват с офицерите Д. Николаев, С. Муткуров, Р. Николов, Д. ФИЛОВ и др. Повечето от тях са бивши поборници и опълченци. Като офицери от руската армия те вземат участие в Руско-турската война от 1877-1878 г.
В края на август настъпва нов решителен етап в подготовката на Съединението. На 23 август БТЦРК приема план за конкретни действия. Според него Съединението трябва да се извърши не чрез народно въстание, а главно от войските с помощта на военни части, формирани в областта. Решено е съединението да се извърши между 15 и 20 септември 1885 г.
Своето отношение към съединисткото движение променя и Либералната партия в Източна Румелия. Нейните водачи преценяват, че им се отдава благоприятен случай да възстановят своята популярност и да се върнат отново на власт. С тези намерения либералите подкрепят БТЦРК и се съюзяват с него.
Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на княз Александър I Батенберг. Той се намира в конфликт с Русия, която вече го смята за враг на своите интереси и не крие желанието си да го отстрани от българския престол. Крайните русофилски среди открито подканят княза да абдикира. Той разбира, че може да оцелее политически, само ако подкрепи патриотичното движение за Съединението на Източна Румелия с Княжество България. БТЦРК от своя страна също се нуждае от неговата подкрепа. За да установи контакт с него с цел уговаряне на условията по подготовката на Съединението, в княжеството са изпратени Димитър Ризов и майор Сава Муткуров. Те са приети от княза на 30 август 1885 г. в Шумен, където по това време се провеждат военни маневри (в периода 10-30 август 1885 г.).

10. Актът на Съединението.

В края на август вълненията в Източна Румелия се засилват.Под напора на събитията предварителният план е променен. На 2 септември 1885 г. трима младежи в Панагюрище (единият от които е бъдещият министър-председател Андрей Ляпчев), развяват българското знаме пред конака с виковете: "Долу Румелия! Съединение!". Двама от тях са арестувани, но под натиска на общественото мнение са освободени. Този инцидент, последвал множество други подобни, активизира дейците на БТЦРК. На заседание в Пловдив те вземат решение съединисткия акт да се извърши на 5 срещу 6 септември 1885 г. След Панагюрище на въстание се вдигат и други селища. На 5 септември в с. Голямо Конаре местният комитетски ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запасните членове). Същия ден манифестации са проведени в Чирпан, Ихтиман, и др. Пловдивският префект П. Димитров е арестуван. Събитията в провинцията подтикват БТЦРК към решителни действия, за които благоприятстват и някои други условия. Предстоят военни учения и са свикани резервистите, повечето от които са бивши гимнастици. За началник на военния лагер край Пловдив е назначен привърженика на съединиското движение майор Д. Николаев.
На 5 септември в Пазарджик се събират около 3000 въстаници от околните села. С музика и развети знамена те преодоляват слабата съпротива на властите и обявяват Съединението. В с. Голямо Конаре се стичат въстаници от околните села. Образувани са отряди. Един от тях под ръководството на Чардафон потегля на 5 септември за Пловдив. Начело на колоната застава годеницата на командира Недялка Шилева, развяваща ушитото от нея знаме на Съединението. Късно вечерта четата спира край Пловдив, за да чака нарежданията на майор Д. Николаев. Към столицата на областта се отправят и около 3000 души от Асеновградско. Образувана е чета и в Чирпан. Тя също се насочва към Пловдив. При с. Калфата (дн. Съединение) чирпанската чета е настигната от войскова част. Започва бой, в който загиват петима въстаници. Това е единственият въоръжен сблъсък между въстаналия народ и войската при провъзгласяване на Съединението.
На 6 септември 1885 г. вечерта източнорумелийските дружини командвани от Д. Николаев и други офицери - съединисти обкръжават конака на главния управител Гаврил Кръстевич. Въпреки че е добре информиран за подготовката на събитията, той не се възползва с правото си да повика турски войски в Източна Румелия, а изявява своето българско съзнание. Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана на 5 септември 1885 г. от 3. Стоянов. В нея Източна Румелия е обявена за несъществуваща и се провъзгласява Съединението - една власт, една държава с българското княжество под скиптъра на княз Александър, като се призовават гражданите към "ред, тишина" и подчинение на Временното правителство до пристигането на княжеските войски. Съставеното временно правителство е начело с д-р Г Странски. За главнокомандващ е назначен майор Д. Николаев. Обявено е военно положение и е извършена мобилизация. С помощта на руски офицери е изработен план и започва подготовката за евентуална война с Турция. От околните на Пловдив села и градове пристигат въоръжение отряди, които подкрепят Съединението и се подготвят да го защитават.
Временното правителство изпраща още на 6 септември 1885 г. телеграма до българския княз, с която иска от него да признае Съединението. На 8 септември княз Александър Батенберг, който е запознат с обстановката и очаква събитията при свиканите на учения свои войски, издава манифест в Търново. С него той обявява че приема Съединението. На следващия ден (9 септември 1885 г.) придружен от министър-председателя П. Каравелов и председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, князът пристига в Пловдив.
Временното правителство е разпуснато. С този политически ход преките нарушители на Берлинския договор слизат от сцената на политическата борба. Функциите на управлението се поемат от княжеското либерално правителство. То се заема с трудната, но благородна задача-дипломатическата защита на Съединението.
Вестта за Съединението обикаля България още на б септември и нався¬къде предизвиква възторг и въодушевление. Цялата общественост изразява со-лидарност с извършеното дело.
Съединението на двете български области е истинско общонародно дело. Успехът на съединисткия акт е осигурен както от умелите действия на източнорумелийската милиция, така и от въоръжените отряди, изпратени от местните комитети. Подкрепа на съединисткото движение оказва и младият български княз. Благосклонно към акцията се отнася и Г. Кръстевич, който не се възползва от правото си да повика османската армия. Съединението е улеснено и от подкрепата на руските офицери в началния етап на действията. Под знаме¬то за обединението на разпокъсаното отечество застават както бивши револю-ционери, така и политически и обществени дейци с по-умерени и дори консер-вативни убеждения. Съединението се подкрепя от най-бедните до най-заможните слоеве на българското общество, без разлика на тяхната политичес¬ка ориентация. Такова единение по-късно българското общество не познава.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е акт с огромна историческа значимост за българската нация. Третата българска държава чувствително увеличава своята територия, стопански и демографски потенциал, което е важно условие за нейното политическо укрепване и утвърждаването й като регионален политически фактор. Това от своя страна й позволява да оказва ефикасна подкрепа — морална, материална и дипломатическа, на българите в неосвободените територии. Създават се предпоставки за бърз икономически и духовен напредък на българския народ и на неговата държава

11. Отношението на Великите сили и на балканските държави към Съединението.

Съединисткият акт успява, но предизвиква отрицателна международна реакция. Борбата за защита на Съединението започва веднага след неговото извършване. Решаващо значение има политиката на Великите сили и най-вече тази на Русия и Англия. Те категорично се обявяват против навлизането на турски войски в Източна Румелия, тъй като Турция иска от Великите сили да се възстанови статуквото с оръжие.
Обявеното Съединение между Княжество България и Източна Румелия засяга сериозно интересите на Великите сили. Срещу него се обявяват всички, които са подписали Берлинския договор, с изключение на Великобритания.
Франция възприема руското становище за конференция на Великите сили. Същата позиция заема и германската дипломация. „Германия чака 100 години обединението си, а българите не могат да чакат и 10" - раздразнено възкликва един берлински дипломат. Във Виена оценяват Съединението като несвоевременно и нежелателно, защото Австро-Унгария традиционно се страхува от създаването на голяма славянска държава в Балканския югоизток като опорна точка на руската политика. Рим, съюзно обвързан с Виена, също иска запазване на статуквото.
Българският народ търси подкрепата на Русия за Съединението. Надеждите са основателни, защото веднага след Освобождението Временното руско управление започва да работи за сливането на двата български дяла. Подписът на руския император стои под съглашението с кайзерите на Германия и Австро-Унгария от 1881 г. за евентуалното провъзгласяване на Съединението в удобен политически момент.
Затова всеобщо е разочарованието в обединена България, когато на 9 септември 1885 г. Петербург официално изразява своето неодобрение от революционното дело. По нареждане на императора руските офицери на служба в българската войска и румелийската милиция демонстративно са отзовани,а военният министър княз М. Кантакузин подава оставка. В Петербург се създава убеждението, че княз Александър Батенберг е противник на руското влияние и проводник на чужди интереси в България. Извършеното в името на княз Батенберг Съединение, обещавало да укрепи позициите му в страната. Затова, въпреки че Александър III произнася пред българската делегация, посетила руския император в Петербург през септември 1885 г., знаменитата фраза: „За разединение и дума не може да става!", но веднага предлага неприемливата за София формула на признаването: „Съединение без Батенберг."
Обединението раздвижва и ръководителите на Народната партия. Константин Величков предлага лозунга за Съединението да се издигне от Постоянния комитет, т. е. Съединението да се провъзгласи от самата власт на Източна Румелия. Изпратена е делегация – Ив. Ст. Гешов, Иван Вазов, свещеник Г. Тилев, която да сондира мнението на руското консулство. Делегацията е приета от руския консул Г. В. Игелстрьом и М. М. Чичагов. Съгласно инструкцията от Петербург, руските представители отказват да подкрепят инициативата на Постоянния комитет. Ръководителите на Народната партия, след като не получават подкрепата на Русия, не могат правилно да оценят обстановката. Макар и да не се противопоставят практически, те остават настрана от голямото народно дело. Главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич остава верен на българските интереси, за което свидетелства фактът, че не се възползва от правото си да повика турски войски в Областта, което влошава отношенията му с Русия.
През септември 1885 г. либералното правителство предприема серия от енергични инициативи.
Най-напред изпраща нота до представителите на всички Велики сили и Турция. Текстът на обръщението е умело балансиран между молба и защита. Малко след това българската дипломация засилва действията си за получаване подкрепата на Великите сили и за регулиране на отношенията с Високата порта. С такава цел при руския император Александър III, по това време пребиваващ в Копенхаген, е изпратена специална делегация начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев). За Цариград отпътуват д-р Ст. Чомаков и Ив. Хаджиенов. След срещата в Копенхаген Ив. Ев. Гешов заминава за Лондон и Париж, а Гр. Начович действа във Виена.
Друга велика сила - Англия, традиционен противник на Русия на Балканите, определя позицията си към Съединението в зависимост от поведението на Русия. В Лондон открито се обявяват в полза на Съединението, но практически действат така, че да не се внасят изменения в Берлинския договор и колкото може да се изострят отношенията между Русия и България. Политическата линия, следвана от английската дипломация, била „Лично Съединение", т. е. княз Александър Батенберг да бъде назначен от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Същевременно от Лондон са изпратени ноти до Австро-Унгария, Германия, Италия за общи действия срещу нарушаването на Берлинския договор.
Политиката на Австро-Унгария се определя от съотношението на силите на Балканите. В договора от 1881 г. тя дава подкрепата си за сръбската експанзия на Балканите, което представлява опит за отдалечаване на Сърбия от Русия.
Сърбите също имат свои национално-териториални искания и посрещат уголемяването на източната си съседка с нескрита враждебност. В Белград крал Милан Обренович настоява за териториални компенсации. Насърчава го австро-унгарската дипломация. С подписания през 1881 г. договор между Хабсбургската империя и Сърбия Виена се стреми да насочи сръбската външнополитическа активност на изток към България, за да осигури свободен коридор за експанзията на двуединната монархия в посока Солун.
По подобие на сръбската позиция и нерешеният гръцки национален въпрос кара атинската дипломация да демонстрира крайно становище - или възстановяване на статуквото, или териториални компенсации в Европейска Турция.
Официалните пропаганди на двете балкански държави представят уголемена България като заплаха за цялостното им развитие. Всъщност те се боят от една силна българска държава, която може да неутрализира техните претенции за Македония. Затова сръбското правителство иска не само обширни корекции по западната българска граница, но и предлага на Румъния също да настоява за териториални компенсации от княжеството: Южна Добруджа.
Букурещкото правителство заема благосклонна позиция спрямо Съединението. Неговото признаване се преценява от румънските управници като шанс за укрепването на княз Александър I, който ще пресече нежеланото от тях австро-унгарско или руско надмощие в България. Благосклонно е и поведението на Черна гора.
В диспутите около Съединението Англия разчита на своето влияние в Гърция, а Австро-Унгария - в Сърбия. Европейските столици очакват турска интервенция. Такива са и заканите на султана, който с войски иска да възстанови нарушеното статукво. Всички Велики сили и особено настойчиво Русия предупреждават турското правителство да се въздържа от въоръжена намеса. Султанът обаче използва напрегнатото положение и слага ръка върху кърджалийско и т. нар. „непокорни села" в Тъмръш. В крайна сметка Турция заема изчаквателна позиция.
Всички Велики сили обаче са единодушни в едно — да се пристъпи към дипломатическото уреждане на кризата. За целта в Цариград на 24 октомври е свикана посланическа конференция. На нея се водят дълги и безрезултатни разговори. Търси се начин по мирен път и във вреда на българския народ да се разреши кризата.

12. Сръбско-българска война.

Сръбско-българската война от 1885 г. или т. нар. „война на капитаните срещу генералите" е предизвикана от сръбските завоевателни стремежи. Сърбия не може да допусне двойното нарастване на България - променя се съотношението на силите на Балканите. Сърбия претендира да е водеща сила на Балканите, подкрепяна е и от Русия, поради това, че служи като преграда срещу австро-унгарската експанзия. Получила значително разширение до 1878 г., Сърбия има претенции към цяла Македония, чието население е обявено за сръбско. Сърбия иска да бъде компенсирана за Съединението с Видинско, Трънско и Радомирско. Великите сили не предприемат никакви практически действия, за да предотвратят войната. Австро-Унгария отпуска паричен заем на Сърбия и я подтика да воюва срещу България, като се надява по този начин да отслаби двете държави и да улесни експанзията си на Балканите.
На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. Сръбските сили наброяват 60 000 (по-късно нарастват на 120 000) добре обучени и модерно въоръжени войници и офицери с 500 оръдия, съсредоточени в две армии (Нишавска към София и Тимошка към Видин). Българските сили са 108 000 души, но недобре въоръжени, без опитни офицери, поради изтеглянето на руските офицери от българската армия и румелийската милиция, без опит във военни действия, с участието на много доброволци също без никакъв опит (Доброволческия легион на кап. К. Паница, Ученическия легион). Румелийската милиция и цялата армия са съсредоточени на турската граница в Тракия, което се отразява неблагоприятно върху началния развой на военните действия.
Още през първите дни на войната на сръбската армия е даден сериозен отпор. Слабите български отряди, намиращи се по западната граница, се сражават самоотвержено и задържат настъплението на цели дивизии. На спешно свикан Коронен съвет князът, министрите, началник-щабът на Западния корпус кап. Стефан Паприков и началникът на артилерията Олимпи Панов взимат решение главното сражение с настъпващата Нишавска армия да се състои при Сливнишката позиция.
Крал Милан и правителството на Сърбия са убедени, че войната срещу България ще бъде една "военна разходка до София". Така мислят и техните западни покровители. Те не отчитат патриотизма, енергията и волята на един народ, който след 5-вековно чуждо иго е готов да брани с всички сили независимостта на своята родина. На този патриотичен подем се дължи смелостта, устремът и издръжливостта на българския войник. Голямото предимство на българите е техният превъзходен боен дух, и това се оказва решаващо за изхода на войната. Народ и войска с ентусиазъм се вдигат срещу врага. Студентите от чужбина се връщат, за да воюват. Създават се ученически и доброволчески отряди. Командването проявява грижа за бъдещето на нацията и забранява частите на ученици и млади интелектуалци да влизат в сражение. В българската армия се вливат и живеещи в страната турци.
Друго е при сърбите. Мнозинството от тях до самото начало на агресията не предполагат, че ще се бият срещу българите, а очакват, че заедно с тях ще се сражават против турците. След като разбират истината, те влизат във войната без настроение и дух
Противно на сръбските очаквания, малобройните български погранични части оказват упорита съпротива, задържайки многократно надвишаващите ги по численост вражески сили. Това дава възможност на основната част от българските въоръжени сили, намиращи се на турската граница, да се насочат на запад в светкавично кратък за тогава срок.
Изходът на войната решават тридневните боеве при Сливница, които започват на 5 ноември 1885 г. Разгромът на сръбските войски при височината Мека цръв и при Комшица предизвикват паника в сръбското командване. Крал Милан бяга от бойното поле и занимава за Пирот.
Решителните боеве на сливнишките позиции се водят на 7 ноември 1885 г., когато при височината Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. По същото време на южния фронт е разгромена и Моравската дивизия при с. Гургулят. Надвисналата над София опасност е премахната, а сливнишката позиция спасена. След поражението, което претърпява при Сливница, Нишавската армия започва бързо да отстъпва. Българските войски преминават в решително настъпление и на 10 ноември 1885 г. разбиват сърбите при Драгоман. През следващите дни дивизиите на сърбите претърпяват ново поражение при Цариброд. На 14 - 15 ноември 1885 г. в разигралите се ожесточени сражения в Пирот сръбските войски са разбити отново.
Докато се водят решаващите битки, на север от Стара планина една малка българска част под командването на капитан Ат. Узунов отблъсква настъплението на Тимошката дивизия, внася паника сред нападателя и забавя неговото настъпление. Сърбите са разбити и побягват към Белоградчик. На 9 ноември 1885 г. са отбити опитите на сърбите да превземат Видин. Усилията им да превземат града като аргумент при едни бъдещи преговори остават напразни.
За да спаси Сърбия от поражение, Австро-Унгария се намесва решително и чрез своя посланик иска военните действия да бъдат преустановени незабавно. Отправена е заплаха, че в противен случай българите ще срещнат австрийските войски. При създаденото положение на 7 декември 1885 т. е подписано примирие между България и Сърбия. Мирният договор сключен в Букурещ на 19 февруари 1886 г., възстановява положението отпреди войната. Великите сили не допускат дори да се обсъжда въпросът за компенсации заради понесените от сръбската агресия загуби.Аргументът им е, България има статут на васална държава.

www.bg-istoria.com/2014/02/1885-g-saedinenieto-na-knyazhestvo.html

Нагоре