"Гробовете на Трикери" - българска трагедия, забравена дори от историята 30 Октомври 2009 / 19:47  |  Автор: veso1985  | Категория: История , Любопитно  

Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война. Време е да ги почетем подобаващо

О. р. полковник, доц. д-р Димитър Зафиров

От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо.



Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. "Народни листи".

Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата "Гробовете на Трикери", резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки.



Предисторията



В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източна част от ареала, контролиран от българите.

Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти.

Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун.

През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери.

Той е най-големият от група от три малки острова ( с размерите на нашия Св. Анастасия). Тя се намира до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година.



Журналистическото разследване



Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише:

"В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина б. Заф.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край..." Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцките лодкари. Те му разказват: "Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това, - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат"... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното."

По-нататък Владимир Сис пише: "Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата."

Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето.

"Колко са били тия нещастници - пита се Сис. Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..." Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир.

Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. "Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от низки дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник." Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: "С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук на тоя пустинен остров е угаснал обичаният син..."



Как ли изглежда днес това гробище? Има ли го изобщо?



Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г.чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в "Енциклопедията" на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето.

Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (неотдавна имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината.

Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани. Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. Деветдесетгодишнината от публикуването на брошурата "Гробовете на Трикери" е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

Български военни, участващи по време на бойните действия в Междусъюзническата война

Уважеми читателю, преди четири и половина години във в. "Сега" от 23.01.2004 г. публикувах статията "Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята". Тя беше посветена на 90-годишнината от прибирането в страната на последния български войник от гръцки плен на о. Трикери и в памет на чешкия журналист българолюбец Владимир Сис, автор на брошурата "Гробовете на о. Трикери". За читателите на в. ДУМА накратко събитията.

Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират,

отношенията между войските на съюзниците

се изострят, достигайки до епизодични престрелки. Българската атака срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) в Солун да извърши вероломна и предварително подготвена кървава разправа с българския гарнизон в Солун - 3-та дружина на 14-и Македонски полк на подполковник Велизар Лазаров, в който е и българският комендант. Този позорен акт започва през нощта на 16 юни, когато непредизвикано е взривена от гръцките андарти казармата на дружината и много от жилищата на българите в града (оказва се, че зарядите са били предварително и скрито поставени). Открит огън с оръдия и картечници не само по войсковата дружина, но и по жилищата, в които мирно спят нашите сънародници. На следващия ден започва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. От дружината са убити 93 и ранени 160 души. Вместо в болница ранените заедно с оцелелите войници са натоварени на кораби и отведени в специално подготвените военнопленнически лагери - войниците и българските граждани на Солун на остров Трикери, а офицерите и българските пощенски и жп служители - в крепостта Наплио (Нафплион). Съдбата на всички пленници е наистина трагична: издевателства, давене в морето, глад, нечовешки мъки и физическо унищожение от гръцките конвоиращи войници, моряците и националистите - андарти. На о. Трикери от 7000 пленници загиват от глад, издевателства и болести над 1000 души. Както пише в мемоарите си подполковник В. Лазаров: "Всички живи войници, в това число и офицерският кандидат Иван Иванов, докато ги водеха към параходите, а след това и на самите параходи

бяха жестоко бити с приклади

камшици, ритници и дървета. На всички бяха взети парите до последна стотинка и всички ценности. Освен това взеха им ботушите, шинелите, а на някои и куртките. В тези издевателства се отличи и тиловият герои сръбският капитан Спалайкович, проявил по-голямо усърдие от гърците при екзекутирането на българските войници и офицери".

Миналата и тази година по най-тържествен начин отбелязахме 95-годишнината от епохалните победи на Българската армия в Балканската война 1912 - 1913 г. Толкова години останаха в историята и от трагедията на българските пленници от Солун, за което продължаваме същата тема, своеобразно преклонение към мъчениците от престъпната политика на балканските монархически дворове. Ламтеж и амбиции за териториално разширение и тяхното политическо доминиране са причините за злощастието на хиляди човешки живота. Те са жертва на омразата, завистата и користта, проявени от надъхани гръцки и сръбски националисти, прегърнали най-противните препоръки на тяхната антибългарска пропаганда.

Позовавайки се на мемоарите на командира на дружината подполковник Велизар Лазаров, на вниманието днес е съдбата на останалата част от дружината. Става дума за пленничеството на офицерския, подофицерския и малко от войнишкия състав, хвърлени в крепостта Нафплион (Наплио), намираща се на източното крийбрежие на полуостров Пелопонес.

За одисеята на пленниците командирът на дружината пише: "В плен. Грозна дума. Още по-грозна за всекиго, който има нещастието да преживее това. Към обяд на 18 юни ние бяхме натоварени на параходите "Марието Рали" и "Екатерина". Офицерите от дружината и другите офицери от солунския гарнизон бяхме натоварени на парахода "Марието Рали". Тук за голяма наша изненада намерихме докаран преди нас българския архимандрит в Солун Евлоги, заедно с всички български свещеници, в това число и военния свещенник, учители и чиновници. Разчитайки на познанството си с представителите на Великите сили, той се надяваше, че поне руският представител Беляев и най-добрият му приятел австроунгарският г. Крал ще се заинтересуват за нас, но остана излъган.

Параходите бяха товарни с мизерни условия за живот. Войниците бяха натъпкани в хамбарите и не им се позволяваше да подадат главите си даже за минута на палубата. Офицерите и железопътните чиновници пък поставиха в тясна и мръсна каюта, в която имаше само две счупени легла за 20 души. И на нас не ни се позволяваше да излизаме на палубата. При силната горещина водата беше смесена с морска, горчива и солена, невъзможна за пиене. Храна нямаше никаква и чак на третия ден ни дадоха по един мухлясал сухар.

За ранените войници никой не се грижеше

На протестите на нашите лекари, конвойните само се присмяха. Разви се тифус между болните, които непрекъснато стенеха, лудуваха и несвързано бълнуваха. На 20 юни през нощта гърците извадиха някои от телеграфопощенските чиновници и граждани и ги хвърлиха в морето, други затворени в малки помещения грозно малтретираха (учителя по пеене в солунската гимназия Чолаков и солунския жител доброволец Ризов и двамата кавалери на ордена "За храброст".

Вечерта стигнахме в карантинния пункт "Св. Георги". Числото на болните войници, особено на тифозните, се увеличаваше геометрично. Раните на ранените започнаха да гангренясват. Никаква медицинска помощ на тези нещастници не се оказваше".

На този пункт пленените престояват пет денонощия. Корабът "Екатерина" с войниците е отправен към о. Трикери и за тяхната съдба вече читателят знае. "Марието Рали" продължава за Пирея. По време на плаването офицерите правят опит за завземане на кораба, но предателство от цивилни българи, които разговаряли с гръцките конвойни проваля замисъла за спасение.

При пристигането на кораба в Пирея пленниците са натъпкани в местния затвор. По пътя от кораба до затвора огромна тълпа от народ започва да беснее над пленниците. "Върху нас се изсипаха грозни викове, дюдюкания и тракане на тенекета от жени и деца, от стари и млади, интелегентни и неинтелегентни, офицери, пристави и даже Христови служители свещенници, които се държаха като истински хулигани. А администрацията? Тя се смееше и потриваше ръце. По адрес на българите, българския народ, българските министри и царя се изсипаха куп хули и подигравки. Най-често викаха: "На, Салоники! Н-а-а!" и показваха най-цинични жестове. Започнаха да хвърлят по нас бутилки, чаши, камъни, кал и пр., а някои булевардни патриоти насочваха даже и револвери". При извеждането им от затвора за транспортирането им с влак към пленническия лагер картината се повтаря. По същия начин са посрещнати и на гарата в Наплио, "която буквално е блокирана от хилядна тълпа: млади, стари, жени, мъже, офицери, търговци, чиновници и свещеници, които псуват, плюят и замерят с различни предмети българските офицери".

След престояване на жаркото слънце няколко часа пленниците са отведени в крепостта "Паламида", превърната в затвор за осъдени на смърт или доживотна тъмница престъпници. Затворени са в избата на каземат, а над тях са килиите на "катилите" (убийците). За условията на живот може да се съди по това, че престъпниците са уринирали по главите на пленниците. Епизодично са извеждани на въздух в двора на крепостта. Храната и водата са крайно оскъдни и некачествени.

Командването на крепостния гарнизон

се изгавря по два начина с пленниците. Довежда група журналисти и фотографи, които да заснемат опозорените храбри български офицери и със снимките ги дискредитират пред европейската общественост. Втората гавра е по повод молбата за кореспонденция с близките - управата им предоставя хартия и моливи, но е събирала писмата, без да ги изпраща.

За пленничеството, продължило 100 денонощия, в мемоарите на подполковник Лазаров четем: "При гнусната физическа обстановка в крепостта, при съвместното ни съжителство с гризачи и гущери, при невъзможността да излизаме ние виждахме, че нашият гроб е вече изкопан. Всички изнемощяхме и постепенно се превърнахме на скелети, а подпоручик Дамянов и подначалникът на солунската гара починаха скоропостижно от болести".

Одисеята завършва на 12 октомври 1913 г., когато пленниците, общо 1800 войници и 11 офицери, се завръща с кораба "Варна" в пристанище Варна. Транспортирането им от Наплио до родината е още една одисея.

Офицерите напускат крепостта "Паламида" с гръцкия кораб "Пиларос" и след перипетии са доведени до о. Трикери, където заедно с 1800 войници са натоварени на българския кораб "Варна". Гръцката морска администрация е подготвила транспортните книжа така, че корабът да не може да акостира на никое пристанище и по този начин отново създава спънки за изпълнение клаузите на споразуменията за военнопленниците.

Днес, връщайки се към тази тъжна годишнина, ние не го правим срещу Гърция и нейното население, нямаме намерение да създаваме недобросъседстки настроения. Отбелязваме тази одисея в памет на българския войник, който е станал жертва на управляващите. Правим го и за да напомним на настоящите държавници в съседна Гърция, които не проявяват грижа за поддържане в прилично състояние на гробовете на оставилите там кости българи, както се изисква според международните споразумения. Дано се поучат от примера на други държави, които не оставят в немара могилите на загиналите за България войни.

04.09.2008
veso1985.log.bg/article.php