Приписка на светогорския монах поп Исай за битката при Черномен от 1371 г.

Тогава Бог бе излял гнева си над християните от западните области, тогава деспот Углеша вдигна всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около шестдесет хиляди избрана войска, която тръгна в Македония да изгони турците, без да помислят, че срещу Божия гняв никой не може да се противопостави. Те не само не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат. Никога ухо не е слушало или око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области.
Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христос милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те по божие попущение биваха изпояждани от вълци. Денем и нощем те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца. В това време се довърши, мисля, и седмият владетелски род на сръбското племе. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите. Но, вярвайте ми, не само аз, който съм неопитен във всичко, но и художественият някога у елините Ливаний не би могъл да опише неволите, що се изсипаха над християнския свят в западните области...

==================================================================

  ПОЛОЖЕНИЕТО В МАЛА АЗИЯ

 

            След битката при Манцикерт станала на 19 август 1071 г. Византия загубила своето господство в Мала Азия и ислямските войски уверено започнали да настъпват на север. Кръстоносните походи не само не изтласкали мюсюлманите на юг, но и допълнително отслабили империята..

            През ХІVв. могъщия селджукски султанат е бил само спомен. Мала Азия подобно на Европа също е била разкъсана на множество държавици – Караман, Ментеше, Айдън, Сарухан, Гермиян и Караси. В края на ХІІІ в. там се появявила още една турска държавица – тази на Осман. Именно на това невзрачно владение е било съдено да стане огромна империя. Легендата разказва, че на сън било предсказано на Осман, че държавата му ще се простре на три континента. Но както казва една поговорка: “Мъдър за вчера”. През ХІVв. никой не подозирал бляскавото бъдеще на Османовия бейлък. Дори когато османските войски успяват да сложат ръка върху значителни територии от Мала Азия и стъпват на европейския континент, никой не им обръща необходимото внимание.

  ПОЛОЖЕНИЕТО НА БАЛКАНИТЕ

 

            През ХІV век, когато турските войски започнали да преминават Проливите, Балканският полуостров, както и цяла Европа били раздробени на множество практически независими владения. Някогашните големи държави вече не съществували. Имало трима ( за кратко със сръбския цар 4 ) императора – на Свещената Римска империя, на Византия и на България, но тяхната власт по това време съществувала повече като теория, отколкото като реалност. Това е било време, когато по-голямата част от балканското население е било православно, а владетелите са били обвързани от династически бракове. Войните на полуострова са били чести, но се водели от малки професионални армии, а победителите освобождавали пленените в сраженията единоверци – християни. По обтегнати са били отношенията с католическия Запад, най-близък представител на който е била католическата Унгария.

            Византия така и не успяла да се съвземе напълно от нашествието на латинците по време на ІV кръстоносен поход. През ХІV - ХVв. някогашната империя представлявала парчета от различни държавици. Въпреки неспирното османско настъпление, империята периодически се раздирала от динстични борби.

            България безуспешно се опитала да заеме положението на хегемон на Балканите. Поражението при Велбъжд, където загинал амбициозния цар Михаил Шишмансложил край и на големите планове за разширение на държавата. Цар Иван Александър в началото на своето управление успял да стабилизира вътрешното положение на страната и да възвърне някои от загубените територии. Похода на Амадей Савойски, последвалото унгарско нашествие, а след това и турското настъпление обаче го възпрепятствали да се възползва пълноценно както от упадъка на Сърбия, така и от затрудненията на Византия. Иван Александър не успял да удържи и вътрешното единство на държавата и тя се разпаднала на части.

            Влашко и Молдова в резултат от упадъка на българската държава се обособили като самостоятелни държави. Територията им, макар и относително голяма, е била обаче слабо населена – последица от вековните опустошения от разни нашественици.

            Албанските феодали в резултат от упадъка на някога могъщите си съседи имали възможност да се обособят в самостоятелни държава. Вместо това обаче се разгоряли междуособни борби между влиятелните родове и се обособили няколко практически независими държавици.

            Босна имала известен възход, но той преждевременно е бил пресечен от унгарските и турски нападения.

            Сърбия в средата на ХІV в. е достигнала своя зенит, но той продължил кратко. След смъртта на Стефан Душан, неговият син и наследник цар Урош V нямал необходимите качества да запази целостта на обширната и многонационална империя. Унгарската агресия сринала окончателно авторитета му. При такива обстоятелства нарастнало значението на двамата братята Мрняевчевичи – серския деспот Урош и прилепския крал Вълкашин (Вукашин, Вук).

 

 

НАСТЪПЛЕНИЕТО НА ОСМАНЦИТЕ НА БАЛКАНИТЕ

 

            Първоначално османските войски идвали на Балканите като наемници на християнските владетели. Използвали ги както за войни между отделните държавици, така и за граждански войни. Но турците започнали да воюват за своя сметка и се появявявали за грабителски ( т.нар. акънджийски) набези, след което се оттегляли обратно в Мала Азия. А после постепенно започнали да се установяват трайно на европейския континент. Военната им сила обаче се подценявала, тъй като успехите им често са били постигани в съюз с един или друг християнски господар. Цар Иван Александър в началото проявил известна прозорливост и обещал финансова помощ на император Йоан Кантакузин срещу турците. За съжаление за сериозни действия срещу турците не мислел нито сръбския цар Стефан Душан, нито дори византийския император. Малко по-късно цар Иван Александър разбрал, че средствата, които му искали, можело да се използват за други цели, включително и за действия срещу самия него. При това положение и той се отказал да отпусне средства за война срещу турците. Императорът, притиснат от вътрешни и външни врагове бил принуден да се спогоди с турците и ги пропуснал към Балканите.

През 60-те години на ХІVв. България се оказала в затруднено положение в резултат от нашествието на унгарците от северозапад и на войските на Амадей Савойски от юг. Когато българският цар успял да се избави от едните и от другите, турците вече били навлезли и се били установили в българските земи. Османците успели да превземат Одрин, Стара Загора, Пловдив и настъпвали към София. Това стремително настъпление предизвикало тревога сред християнските господари и те се организирали за съвместна отбрана. Те сформирали  внушителна за това време армия, която имала за задача да сложи край на османското присъствие на Балканите.

 

ВОЙСКИТЕ

 

ХРИСТИЯНСКИТЕ ВОЙСКИ

 

             

За числеността и състава на християнската армия участвала в битката при Черномен сведенията са кратки и противоречиви. Най-близкият до събитието източник – монах Исая разказва, че деспот Урош събрал “всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около 60 000 избрана войска”.¹Димитър Кантакузин пък сочи, че армията се състояла от “70 000 обучени въоръжени мъже”² Без да посочва точния брой на войската Безименната българска хроника, дава следните сведения за състава й: “събра се множество сръбска войска, а също от Далмация и от Требине”³. Садеддин също, ограничавайки се само с това, че християнската войска била многобройна, казва, че деспота “се обединил с кралете на Босна, Унгурус и Ефляк”⁴. Мавро Орбини, че броя на армията бил 20 000 бойци. ⁵             Макар и да е твърде съмнително твърдението на Садеддин, че в битката са участвали войски от Унгария и Влашко, безспорно е в изворите, че армията се състояла от поданици на различни владетели, които обаче не се намирали в отношение на субординация помежду си. Това създавало сериозни затруднения за общото командване и било предпоставка за произвол.

Както се вижда броя на християнската войска варира между 20 000 и 75 000 човека. Макар Исая и Д. Кантакузин да твърдят, че това е било избрана, обучена и въоръжена войска, големия й брой е необичаен за това време и показва, че е включвала не само професионални войници, а и опълчение.

            През ХІVвек обикновено войните се водели от професионални войници, нерядко дори чужди наемници. Владетелите рядко се възползвали от услугите на опълчението. Обикновено като причина за това се изтъква нежеланието да се дадяло оръжие в ръцете на свободното селячество. Но причините са много. Балканските владетели били обвързани помежду си от бракове и родства, така че войните все повече имали характер не на междудържавен, а на междуособен конфликт. В една такава война, за обикновеното население било трудно да се ориентира какъв е смисълат да се сражава със свои единоверци. Постепенно селяните загубили и бойния си опит, което също е причина да се избягва ползването им за военни действия.

Поначало професионалните христиански войски били малобройни, но добре въоръжени за времето си. Макар сведенията за въоръжението им в писмените изворида са оскъдни, запазените от това време фрески и миниатюри позволяват да се добие известна представа. То е било особено подходящо срещу настъпващите османци – от една страна те били по-добре защитени и въоръжени от турските войници, а от друга не били така тромави и трудно подвижни като западните рицари. Плетена метална ризница достигаща до коленете и металния шлем успешно предпазвали жизненоважните части от тялото, но същевременно не създавали сериозни затруднения свободно боравене с оръжието. По това време, макар че огнестрелното оръжие вече да се е било появило и влязло в употреба, все още не било много ефективно,  а оттам и много използвано. Затова още се разчитало на старите оръжия като мечове, копия, щитове, лъкове.

            Поначало владетелите от тази епоха избягвали опълчението и се стараели да избегнат сформирането на подобни войски. В случая на похода срещу турците се е гледало като на предстояща сигурна победа. Много били тръгнали не да се бият, а да събират плячка. Опълчението придавало численост на армията и подходящо използвано можело да е полезно за постигане на победа. От друга страна обаче тази огромна маса от хора била без необходимата военна подготовка и боен опит. Това правело опълчението трудно за управление и пораждало опасност то да хвърли в хаос цялата армия.

           

ОСМАНСКИТЕ ВОЙСКИ

 

 

Сведенията за числеността на османската армия са още по-оскъдни. Според Лаоник Халкондил⁶ турците нападнали с 800 души, които били отбрани от най-добрите мъже. Кантакузин сочи, че техния брой бил едва 4 500. Мавро Орбини, който макар да твърди, че е черпил информация за битката от Халкондил за числеността явно е следвал друг източник и посочва друг брой, но също да отбелязва, че бойците са били подбрани: „избраха 3 000 от своите най-добри хора”. Без да се ангажира с конкретна цифра, Садеддин казва, “че ислямската войска е една десета от невернишката сган”. Единствено Безименната българска хроника твърди, че “дойдоха и множество турци заедно с Аморат”. Несъмнено е обаче, че османската армия участвала в сражението е била значително по-малка от християнската.

Като въоръжение и организация османската армия динамично се променяла в този период от време. Тъй като няма близки до битката източници, то за състоянието на османската армия към времето на битката е необходимо да се съди по по-късни извори.

       Още султан Орхан бил въвел белите чалми, за да се отличават османските войски от останалите и това положение се запазило до времето на султан Баязид І. Под чалмите слагали шевкеле: таке, отпред късо, отзад - дълго, а отвътре - подшито с кожа. Орхановия син Сюлейман въвел юскюфът първоначално за еничарските командири, а при султан Мурад І този вид златовезани чалми се разпространил още повече сред армията.

       При реорганизацията на армията, султан Орхан “Дал наименование на пехотната войска яя, поставил в качеството на юзбаши [стотник] сювари [конник-тимириот ] под названието мюселлем и бинбашия [ хилядник ] под названието яя-бей.”⁷ По времето на султан Мурад І пешаците получили подигравателното прозвище “палета”⁸. Султан Орхан създал и т.нар. “нова войска” ( еничари ). Тя се сформирала от потурчени християнски деца, взимани още от малки от родителите си и обучавани за преданни на султана войници. Възнаграждението им било по 1 акче на ден, с надбавка за заслуги.

Друга важна част от османската войска била спахийската конница. Те били също професионални войници, които получавали за да се издържат ленно владение.

Важна съставка на османската армия били и т.нар. “акънджии”. По същество това било сбирщина от разбойници, които се занимавали с ограбване на съседните земи. В резултат от тази си дейност, това своеобразно “опълчение” макар и зле въоръжено, имало сериозен боен опит. За ролята на грабителските набези в османското настъпление разказва Дука: “Турците, повече от всички други народи обичат грабежите и неправдите. Те проявяват това и във взаимните си отношения, пък какво остава до християните? Щом само чуят да засвири гласът на тръбата за нападение…, всички доброволно се втурват на тълпи – като река, която се излива. Повечето от тях са без кесии и торби, без кама и меч. Други вървят пеша и тичат, образувайки редица от многочислени войски, често само с един боздуган в ръка. Нашествието им трае непрекъснато и те са подчинили всички провинции от Херсонес до Истър”⁹ Поради своята численост и настървеност акънджиите допринасяли много за победите на османската армия.

В сражението при Черномен най-вероятно участвала само румелийската войска, което ще рече, че съставът на османската армия в тази битка е бил относително хомогенен.

 

 

    КОМАНДВАНЕТО

 

             

 

КОМАНДВАНЕТО НА ХРИСТИЯНСКАТА ВОЙСКА

            Въпросът за командването на християнската войска е спорен в източниците. Една част твърдят, че войската се е командвала от цар Урош, а според други от кралВълкашин и деспот Углеша. Не е ясно също дали в похода се е бил включил сина на Вълкашин - Марко. Легендите разказват, че той е прекарал известно време затворен в Одрин, а Иеракос в “Хроника за царството на турците” сочи, че Мурад е победил “ също и Марко Крамувики, най-пръв и най-велик, и вожд на пеонците”¹⁰. Последица от това е и противоречивата оценка на изворите за ролята на тези лица в битката. Дори Константин Михайлович, обвинява двамата братя, че още преди битката са изоставилисвоя господар и са се били предали на турците. Подобно обвинение, само че вече в легендите се хвърля и върху Марко – той бил строшил костите на баща си.

Възможно е действително Урош формално да е предвождал войската, но несъмнено фактическото ръководство е било в ръцете на Вълкашин и Углеша.Причина за тези противоречия е възможно да се дължат също на близостта на имената на деспот Углеш и цар Урош, както и че двамата умират в една и съща година.

Цар Урош управлявал Сърбия почти до края на 1371г., но авторитетът му сериозно бил пострадал поради неуспеха му да отрази унгарското нашествие и властта му била чисто формална. След унгарската агресия нарастнало влиянието на крал Вълкашин и деспот Углеша, чийто земи останали незасегнати. Те и двамата до битката при Черномен не са се отличавали като военачалници в някое важно сражение и може да се каже, че не са имали сериозен боен опит.

Друга спорна фигура е братът на Вълкашин и Углеша – Гойко, когото Орбини сочи като командващ войската. Името на Гойко се среща във фолклора, но в писмените източници за битката не е известен.

 

КОМАНДВАНЕТО НА ОСМАНСКАТА ВОЙСКА

Не по малко спорен е въпросът, кой е командвал османската армия. Халкондил, следван от Орбини сочат като предводител на османската войска синът на султан Орхан – Сюлейман. Според някои от изворите османската армия се е предвождала от самия султан Мурад І. Според други, неин предводител в сражението е бил султанския възпитател [лала] и румелийски берлейбей Шахин паша. Според трети победата е била постигната от един разузнавателен отряд командван от Хаджъ Илбеги. Все пак източниците може да съгласуват: Мурад се придвижвал към Одрин с анадолската войска, за да се съедини с румелийската войска, командвана от Лала Шахин; а Хаджъ Илбеги бил изпратен от Лала Шахин паша на разузнаване, при което този отряд успял да постигне победа. Що се отнася до Сюлейман, той трябва да бъде изключен, защото по това време вече бил мъртав.

И Лала Шахин, и Хаджъ Илбеги били опитни военачалници и имали зад гърба си ред военни успехи на Балканите. Хаджъ Илбеги се отличил със зовоеванията си в района на Текирдаг и най-вече със завладяването на Димотика. Лала Шахин пък успял да завземе Одрин, Стара Загора и Пловдив. Султан Мурад І по време на цялото си управление водил успешна завоевателна политика. Всичко това показва, че командването на османската армия се отличавало с боен опит и военачалнически способности.

 

СРАЖЕНИЕТО

 

ПРИДВИЖВАНЕ НА АРМИИТЕ

 

Садеддин разказва, че след като Пловдив бил завзет от турците, управителят му избягал и се обърнал за помощ към сърбите. Християнската войска се събрала в столицата на деспот Углеша – Сяр, откъдето се отправила за Одрин.

Узнавайки за похода на християните, румелийския берлейбей Лала Шахин паша се обърнал за помощ към Мурад І. Султанът потеглил с анадолската войска, за да се съедини при Одрин с румелийската армия. Но по пътя обсадил Бига – по това време владение на каталаните, при които се бил укрил претендиращия за османския престол син на брат му Сюлейман. По тази причина султанът така и не успял да пристигне на време за сражението. Според Халкондил турците обсаждали едно градче по течението на река Марица на 70 стадия от Одрин, когато разбрали за настъплението на християните. Според Орбини пък, научавайки за идването на армията Вълкашин и Углеша се скрили в планината, християнската войска опустошила земите им, но на връщане била нападната.

             

      БИТКАТА  

 

            Християнските войски били разположени на лагер при Черномен край река Марица. Тъй като християните били уверени в своята численост, те не взели достатъчно предохранителни мерки. А навярно и не са очаквали напададение преди да пристигне султана с анадолската войска. Всичко това станало причина сред християнската армия да не се спазва добра дисциплина.

Румелийската войска под камандването на Шахин паша се била разположила в околностите на Одрин в очакване на султана. Лала Шахин свикал военен съвет, на който било взето решение Хаджъ Илбеги заедно с неговия отряд от 4 500 „белязани със знака на победата сподвижници”¹¹ да отиде на разузнаване и „да залови език”¹².

Вечерта на 25 срещу 26 септември 1371 г. оглеждайки лагера на християнската войска, Хаджъ Илбеги забелязал, че тя е голяма, но  „безбройната неверническа тълпа смятала победата си за сигурна и по тази причина денонощно тънела в блудства и разврат, в нощно пиянство и дневен махмурлук. Това положение било много сгодно за нощен налет срещу зловредната тълпа”¹³. Халкондил също пише, че охраната на лагера не била организирана: „Забелязал, че враговете не са поставили стражи и самите те в по-голямата си част са на река Теарос, която им предоставяла чудесна и здравословна вода за пиене – а това било през лятото –, нехаещи за оръжията и конете си и отдали се на бездействие, без да се замислят за враговете.”

Хаджъ Илбеги разделил отряда си на 4 части и ги изпратил да атакуват от 4 различни посоки. Призори на 26 септември 1371 г. отряда на Хаджъ Илбеги под прикритието на тъмнината се доближил до лагера на християнската войска. „От всички посоки забили тъпаните, писнали зурните и се извисили гръмки възхвали към Аллах.”¹⁴.  Нападението от 4 страни създало у християните впечатлението, че са обкръжени и нападнати от огромна войска. Наред с това разнородността на християните предизвикало сред тях голямо объркване. Изворите разказват, че в паниката те започнали да се избиват помежду си. „ В тъмнината – обкръжена от свистене и крясъци – тяхната окървавена и окаляна безбройна тълпа взаимно се изпотрепала и унищожила. Безсилни да се бият, обезумелите от страх глупаци наизкачали от леглата си като хвърлено в огъня на войната стадо хищници и побързали да избягат от полесражението. Изпарилите се като дим от огъня на наказанието жалки неверници се излели към река Мерич и потънали във водите й. Други - наплашени до смърт от ловкостта на газиите – напуснали ужасяващото място и се напъхали по дупките. Сега наричат това поле Сърф сандъъ…”¹⁵ Християнската войска била напълно разбита. „Те не само не изпъдиха турците, но и сами силно пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха откарани в плен; трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат”¹⁶. Благодарение на добре организираната атака, реката вместо защита се превърнала в сериозна пречка за прегрупиране и отстъпление, което допринесло за по-голям брой жертви сред християнската армия: „Нападнал ги с осемстотинте си войници внезапно при мястото Черномян и разбил напълно войската, като ги избивал безпощадно, така че повечето от тях паднали в реката – те били в толкова безизходно положение, че нямало накъде да се обърнат, и така били разбити.”

Орбини се позовава на Халкондил, но описва битката по-различно. Според него първоначално турците се били укрили в планините, а християнската армия опустошила селищата им. Когато обаче християнската армия потеглила обратно, те нападнали в гръб отряда командван от Углеша. Останалата част се притекла на помощ, но без да спазва боен ред. Турците напротив – виждайки идващите противникови войници стегнали бойни си ред. Затова въпреки ожесточения бой и численото превъзходство на християните, турците успели да ги обърнат в бягство.

В сражението загинали и двамата предвадители на похода – братята Вълкашин и Углеша. Обстоятелствата около смъртта им не са особено ясни и също са станали предмет на легенди. Според Халкондил това не било ясно дори за приближените на предводителите и те известно време дори мислели, че са живи. Орбини обаче разказва подробно за края на предводителите на християнската армия. Според него деспот Углеш и брат му Гойко по време на бягството се удавили докато се опитвали да преминат река Марица. Вълкашин успял да я премине, но докато пиел вода край Харманли бил удушен с огърлицата, която висяла на врата му от неговия оръженосец Никола Хрсойевич. По-късно тленните му останки били пренесени в манастира „Свети Димитър” край Сушица.   В една късна и доста неточна интерпретация на събитията описана от пътешественика Пиер Лескалопие през 1574г. например се разказва, че крал Вълкашин Мрняевчевич бил убит от своя щитоносец Версонич¹⁷. Според сръбския патриарх Паисий гроба на Углеша бил край Харманли, като по-късно тленните му останки били пренесени в един манастир край Сяр, а един от приемниците му - Арсений Черноевич разказва, че е видял гроба на деспота край Узунджово¹⁸.

 

 

 

ПОСЛЕДИЦИ ОТ БИТКАТА

 

 

 

ЗА УЧАСТНИЦИТЕ

           

            Лала Шахин така не могъл да се примири с успеха на своя подчинен и собственоръчно отровил Хаджъ Илбеги.

Военните успехи на Лала Шахин и на неговия възпитаник Мурад продължили.

            Синът на крал Вълкашин – Марко, заел престола на загиналия си баща, станал турски васал и загинал през 1395г. в битката при Ровине, сражавайки се за турския султан.

            Византия завзела част от владенията на деспот Углеша, заедно със столицата Сяр. Но империята все още не мислила за османската опасност, а скоро след това отново затънала в поредната династична криза, учасниците в която продължили да се възползват от услигите на турците. Елена – дъщерята на убития в битката при Велбъжд през 1330г. кесар Воихна, след като загинал в сражението при Черномен и съпругът й Углеша, се замонашила под името Евтимия. Въпреки това тя продължила да се намесва в политическия живот и участвала в претеничество на Стафан Лазаревич до султан Баязид І, а заедно със същия деспот Стефан