Прочетен: 3194 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 23.05.2023 06:56
Сама жена на път. Мислеше, че пътят ѝ ще е пъстър и красив като дъгата, защото носеше в себе си нежни младежки мечти, обичливо женско сърце , всеобхватна за доброто душа, бистър ум , изконна родова мъдрост, търсещ дух, проявени и още скрити таланти… А те, талантите, по думите на любимия учител по рисуване никога не вървяха сами – имаш ли един , задължително имаш поне още един. По-късно студентски преподавател каза същото и за генетичните дефекти. Откриеш ли един, винаги търси поне още един. Дали от това следва извода, че талантите са генетични дефекти? Защо не. И понеже живеем с свят на дуалност, можем да наречем спокойно талантите положителен генетичен дефект. Искаше ѝ се в своя прохождащ път на зрялост да срещне и се сприятели с хора, носещи точно такъв дефект. Не отчиташе с огромната си чиста наивност, че житейската дъга е толкова кратък в изяществото си времеви отрязък сред буреносните облаци. Когато вървеше по улиците на големия град , мислено прегръщаше хората и обещаваше да им раздаде от всичките достойни багри на щедрата си същност.
Пъстри като дъгата бяха и суетящите се хора по гарите, изпълваха със своите цветове еднотипните скучни влакови купета. Придаваха им живост и усещане за близост помежду си в отрязъка време на своето общуване.
От малка спирка се качи дребна, скромно облечена женица и плахо попита за свободно място, въпреки че само две бяха заети. Четящият вестник до прозореца интелектуалец я погледна бегло. Не бе на нивото му и не ѝ обърна внимание. Но младата жена я посрещна сърдечно. Седалката се оказа висока за женичката. Тя се обърна към нея и се качи по детски, за да седне. Не беше джудже със скъсени тръбни кости, а пропорционални спрямо останалите. Просто си бе мъничка и излъчваше детска чистота с искрените си очи, а това някак пречеше да се определи възрастта ѝ. Багажът, една малка торбичка, сшита от стар плат, грижливо положи в скута си, сакаш вътре имаше голяма ценност. Оказа се, че за нея това е наистина ценност. Усетила доброжелателност, макар едностранна, заразказва гордо, че отива при дъщеря си, която учи за готвачка в града и носи армаган, рожденичка е. Внимателно извади и разтвори увито във вестник пакетче. С огромна нежност погали плетените в него разноцветни терлички от разплитана прежда. Гордо заяви: „Сама ги изплетох.“ и погледна с въздишка силно изкривените си артритни пръсти. Навярно всяка бримка е струвала болка – да разплете старото, да навърже възелчета, да окати и разпредели шарките, а пръстите да затанцуват с куките - щастливата болка на майчината любов , съизмерима с болката от танца на малката русалка с принца. Усетила разбиране и съпричастност, преди тръгване жената покани събеседничката си на гости в село Морино, при Яна.
Юлия мечтаеше да стане хирург. Близките ѝ неведнъж бяха оживявали от хората с бели престилки. Изборът си дойде сам, още повече, че обожаваше биологията. Затова в свободното си време бе или в просектурата , или в дисекционната зала, за изучаване на човешкото тяло не само по учебник. В следобедните часове на снежния февруарски петък се отправи към дисекционната. На прага я посрещна като добра поличба туфа кокичета, проболи снега. Токчетата ѝ отекваха из високия коридор с овални прозорчета и под, постлан с римска мозайка на някогашния девически манастир, вече част от медицинския институт. В предишния олтар с маса за свещенодействия, сега в две отделения, по циментови маси лежаха разпарчалосани човешки, непотърсени, самотни трупове. Острият формалинов разтвор бе заменил аромата на тамян. Никой не се замисляше и бързаше. Бързаше и тя – към мечтите си. Върху едната маса наскоро бяха положили бременна жена, а на съседната лежеше мъж с постмортална ерекция, чието мъжко величие скоро щеше да бъде колбасарски нарязано за изучаване на пещеристите му тела. Студентката разтвори атласите и се зае с отпрепариране и проследяване хода на нерв. В съседното помещение, отделено със стъклена стена, асистент Каменов изучаваше мозъчен материал за дисертацията си. Дойде при нея и затвори атласите.
- Хайде да се позанимаваме с нещо по- приятно.
Юлия знаеше за задявките му със студентките и отказа на самонадеяния красавец, професорски син. Писна му да я уговаря, защото беше свикнал да получава каквото пожелае. Стана нагъл и я задърпа. Всички си бяха разотишли. Нямаше смисъл да вика. Но влезе чичо Спас, който почистваше тук и редеше навън изкусни цветни градинки. Познаваше отлично анатомията и подсказваше когато пожелае на практичните изпити. Носеше бял чаршаф и зави бременната , а Юлия го заговори и понечи да излезе с него. Професорското синче се ядоса и му се разкрещя, дръпна чаршафа, а от скръстените ръце на починалата се разпиляха току що откъснати кокичета. Каменов грубо го избута навън и заключи вратата отвътре.
- Е, вече сме сами. Още ли ще се правиш на девственица? Днес девственици са само грозните осмокласнички. Искаш ли ей тоя тук да те обезчести. Виж как чака горкичкия. Ще му помогна. И не мисли, че ще ти се размине. Като не щеш да ме запомниш с добро, ще ме запомниш уникално.
Той настъпваше, тя отстъпваше. Влезе в отделението където в ъгъла, във формалинова вана лежаха части от трупове. Вече нямаше на къде. Извади от там един дезартикулиран от тазобедрената става крак, хвана го здраво за стъпалото и надвеси над нападателя си. Формалинът се стече по косите и лицето му. Това бе твърде неочаквано и отвратително дори за него. Самодоволството му се смени с каменна изкривеност, достойна за длетото на Микеланджело. Сцената заинтригува учените от рембрандовата репродукция от стената „ Урок по анатомия на д-р Тюлп“ и те сякаш се взряха одобрително, приемайки крачещия назад и крещейки обект „ Луда! Луда!“ за поредния си пациент.
Тя настъпваше, той отстъпваше. До вратата припряно извади ключа от джоба си и изчезна тичайки.
Юлия трепереше и още държеше капещия, вонящ крак. Възрастния чистач постави крака на мястото му, взе атласа, загърна я със старо одеяло и отведе в своята стаичка. Тя бе преграден от високите шкафчета за дрехи коридор, с крайния радиатор, русенско легло, стари маса и стол, дъска с книги на стената, вързана и закрепена с дебело въже. Това бе всичко. Оказа се че е домът му. Разказа ѝ как бе дошъл преди много години да учи медицина и започнал работа тук като санитар и чистач, за да се издържа, как натъкмил още тогава коридорчето, защото е сирак без средства за квартира. Залюбил девойче, също сирото. Тя попитала ще я вземе ли за жена, а той отвърнал че първо трябва да спастри за квартира и не я видял повече. Търсил я няколко месеца – безуспешно. Един ден я видял да лежи на каменната маса – в напреднала бременност. Зарязал ученето, не му трябвал и дом , затворил се с мъката си тук и така неусетно се изтърколил живота. Едно неопределено „Ох!“ прекъсна възцаряващата се тишина.
- Натъжих ли те? – загрижено попита възрастния мъж.
- Да, но друго е. Ритна! За първи път! - погали корема си Юлия
Нощта пусна тъмната си пелена, а снегът отхвърляше завивката, искаше да му е светло. Коридорската стаичка утихна с оредяла белокоса глава на масата и ту стряскаща се , ту усмихваща се в съня си дългокоска. На сутринта от прекършените кокичви стебла стърчащи от снега, блестяха замръзнали сълзи.
Дойде събота. Време за път – към дома, при любимия. Толкова имаше да му разказва. Но навярно нямаше да му каже нищо. Реши докато размисли да гостува на Яна. Грижливо сгъна нов пуловер за подарък.
Морино се бе гушнало в малка низина под три хълма, които го пазеха като стражи от ветровете. Янината къщичка беше в края на пътя, от който я отделяше стар нисък дувар, покрит с каменни плочи, през който се виждаше двора, разположен по-ниско.
- Яно, мари! Гости ти водя! – провикна се жената, която а съпроводи до тук.
- Гости? На мен? – зачуди се стопанката. Но като зърна Юлия, засия, засуети се.
- Добре си ми дошла! Тъкмо съм сготвила бобец, да хапнем.
До дървена маса пред къщата, стара като самата нея седеше мъж, който погледна, но не си направи труда да стане. Чак като наближи гостенката видя ,че е в инвалидна количка.
Похапнаха и се заговориха. А бобецът търкулко беше най-вкусния, който някога е вкусвала, поднесен с толкова неподправена сърдечност. През дуварчето занадничаха няколко любопитни съседки и се врътнаха като погледнаха към тях.
- При нас никой не идва, затова им се види странно да имаме посетители. Рода си нямаме. Като деца с мъжа ми бяхме съседи. От рождение са сухи ногите му. Все идвах да го наглеждам когато майка му е на работа и да постоя при него, да не е сам. Пък баща му беше тръгнал на някъде и не се върна. Ей там, където са купчината камъни беше нашата къща. Само това остана от нея. Изгоря. Гръм я удари. С нея погинаха родителите ми, сестричката и двамата ми братя. Аз бях тук, при Явор, затова оцелях. Той не можеше да ходи на училище, идвах да го уча на буквите, но съм надвечер заспала и на Леля Мина е дожаляло да ме разбуди, а после ме прибра при тях . Тя се грижеше и за мен, а аз помагах с каквото може едно дете. Но тя се поболя и си отиде по небесния път. Останахме тук две деца. Вместо на училище, ходех да помагам с нещо на другите и да паса добитъка, та да имаме за храна. Даваха ни и по някоя дреха. Не усетихме как пораснахме. Той нозе си няма, но има силни ръце и все нещо майстори с тях, дори градината реди. Преди го придърпвах на едно чердже по пътечките, а после от кметството му издействаха количка. Дадоха ни и инвалидни пенсии. Благодарни сме. Животът ни стана по- добър. Като на шега се появи и Ирина, дъщеря ни. Той все ме люлееше в скута си и ми пееше, и така уморена от работа заспивах. После ръцете му станаха люлчица за Ирка. Но и дървена ѝ изкова.
- Тя изнесе цялата мъка с мен и никога не се оплака – додаде Явор. Докато ходеше да аргатува, малките ѝ, трудолюбиви ръце все с ледена вода миеха и чистеха, затова се поболяха и изкривиха. А всичко можеха да правят. Пък тя, мен да храни си недояждала, затова се заарачи, спря да расте, остана си мъничка, като дете. Но и душата ѝ остана чиста като на дете. То сега по душите на децата има повече кал, а нейната бяла си остана.
- Учих Явор да чете, а самата още сричам. Докато работех някъде, той четеше книги от библиотеката. Вечер ми ги разказваше, пък аз все заспивах… А сутрин ме будеше : „Събуди се крайна буква с другите да се омесиш, че без теб азбуката е без нога като мен.“
- Пък тя ми отговаряше: „ Будни трябва да са двете крайни букви от края на пътя, че без тях път няма.“
Тя го поглежда милно и притуря:
- Той все ми повтаря: „Знаеш ли защо сме оцелели и продължаваме? Защото ти си ми нозете, а аз ръцете. Едно сме. Това е. Тръгне ли си единия , пак общ ще е пътя ни, дори да не ни трябват ни нозе, ни длани.“
На изпроводяк, след прегръдката за довиждане, малката стопанка на малката плетената къщичка с рогозките за постилки, чу нещо което отприщи сълзите ѝ:
- Всъщност, по кръщелно съм Юлияна. Нося Яна в себе си. Значи си ми сестрица, каквато до сега съм нямала.
Юлияна хвана късния влак към дома. В купето нямаше никой. Тя извади скицника и графитите, които сама прогори от липови и брезови клонки. Последно бе нарисувана Яна. До нея трябваше да е Явор. Затвори очи да си спомни и най- дребната подробност от лика му и най- вече, топлото и умно излъчване. Беше готова малко преди да слезе. Но и се прииска да открадне още нещо от този ден, от този отрязък миг с двудневни емоции и да го запечата цветен на ново платно. Видя като в сън, падащата сянка на нощта върху светлинките на цветните сълзи пред прага. До тях празна инвалидна количка, стари калеври с протрити терлици от преплитано минало, ботуши с токчета, които няма да тропат отекващо с бягащи стъпки от прекроения амвон. А от другата страна на прага – там бавно и полека стъпваше с единия си пъстроцветен крак дъгата, подканяща да тръгнеш по нея като младенец – на там, където кокичетата не плачат.
Прозря, че един генететичен дефект, колкото и да е положителен, не е достатъчен и е време да потърси и друг, та да са едно цяло като нозете и ръцете на крайните букви, за да не свършва пътя.
Едва сега Юлия затворила очи забеляза как дълбока напречна бръчка прорязваше мъжкото чело като празна бразда, за която разсадът не е стигнал или чакаща своя ред угар.
Когато се прибра вкъщи, отскоро невеста, седна в скута на своя любим, да я полюлее. И тъй и се прииска между ясните му очи, с цвят на млада пшеница да види незасята бразда, в която да ръсне и набъбнат семената за оня общ хляб, от който израстват Човеци.
Дребният шрифт е доста вреден за очите... :)
За разказите няма точна мяра, ако не е уговорено предварително изискване. Пиша си както ми дойде - де кратко, де по-дългичко.
