Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.01.2013 13:45 - Милчо Спасов
Автор: balkan1 Категория: Политика   
Прочетен: 1785 Коментари: 0 Гласове:
1



ЗА ЖЕСТОКОСТИТЕ НА НАРОДНИЯ СЪД (1944-1945 Г.) imageВ памет на Милчо Спасов

Терминът „третото поколение“ в българската история срещнах във великолепните есета на и спомените на Стефан Попов. (Вж. Ст. Попов, Българската идея. Исторически очерци. София, 1994, 212 с. и Ст. Попов, Безсъници. София, 1992, 423 с.) “Третото поколение” политици от 30-те години беше изкоренено от вярната секция на Комунистическия интернационал. Бързо беше решен и въпроса с опозицията и иначемислещите след 1944 г. А как стана това - точно, ясно и кратко пише организаторът на убийството на Лео Троцки и на руския атомен шпионаж, “главният диверсант и терорист” на Съветския Съюз генерал-лейтенант Павел Судоплатов, една от твърдите ръце на всесилния Лаврентий Павлович Берия. Тъй като българския случай е признат за уникален за времето си в световната история ще го цитираме дословно: “Уникална беше ситуацията в България. По време на войната често ми се налагаше да се срещам с Георги Димитров, който оглавяваше Коминтерна до разпускането му през 1943 година. Почти година той беше завеждащ Международния отдел на ЦК на ВКП (б). Когато Димитров се върна в България през 1944 г.; той позволи на царицата и нейния син, наследник на престола, да напуснат страната и да изнесат семейните си ценности. Като знаеше, че монархическите кръгове в емиграция са сериозна заплаха, Димитров реши да унищожи цялата политическа опозиция вътре в страната. Основните фигури от бившия парламент и царското правителство на България бяха подложени на репресии и ликвидирани. В резултат на тази акция Димитров стана единственият комунистически ръководител в Източна Европа, който нямаше сред емиграцията организирана опозиция, реално претендираща за властта. Генерал Иван Винаров, един от ръководителите на разузнаването на България, работил под мое ръководство в Четвърто управление по време на войната, по-късно, когато се срещнахме през 70-те години в Москва, ми каза: “Ние използвахме вашия опит и унищожихме всички дисиденти, преди те да успеят да избягат на Запад”. (Вж. П. Судоплатов, Кремъл и Лубянка. Спецоперации (1930-1950), София, Б. д., с. 288–289.)
Първият етап на това ликвидиране на буржоазната интелигенция беше организираното и неорганизирано трепане, което започна още на самия ден 9 септември 1944 г., след като беше съставено т.н. правителство на Отечествения фронт. Вторият етап е вече организиран и направляван от Москва и от нейното поставено лице – „героят от Лайпциг“ Георги Димитров. За да Ви станат още по-ясни събитията, тук бих Ви препоръчал да прочетете книгите на Петър Семерджиев, бивш кандидат-член на ЦК на БКП (П. Семерджиев, Спомени. София, 2010, 447 с.; П. Семерджиев, Истината за Георги Димитров. София, 2011, 339 с.; П. Семерджиев, Народният съд в България (1944-1945). Кому и защо е бил необходим. Йерусалим, 1997 г. (и второ българско издание). Преди години беше публикувана и книгата на Иван Пауновски „Възмездието“, от която излязоха няколко издания. Книгата е написана талантливо и безспорно е увлекателна, но нея може да прочетете като пример как може да бъде оправдана една безсмислена жестокост по отношение на българската интелигенция от Народния съд.

image

В броевете си от 30 ноември 1944 г. и 4 януари 1945 г. (бр. 21 и 104) в. „Отечествен фронт“ пише за Народния съд, че „Тези подсъдими съгласно Техеранската спогодба трябваше да отговарят пред Международния съд за своята престъпна политика. Поради това те бяха предадени още през септември 1944 г. на съветските власти за разследване. Благодарение на голямото доверие, оказано на Народния съд и на българския народ, те бяха върнати в България, за да бъдат съдени от българския Народен съд. По този начин Народния съд освен национално доби и международно значение.“ (Цит. по Ив. Пейков, Разгрома на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България (9.IX.1944-9.IX.1945). София, 1982, с. 100.) За договореността да бъдат откарани в СССР главните подсъдими – регентите, министрите от правителството на Константин Муравиев, съветниците на цар Борис и др. бих Ви посъветвал да разгърнете спомените на Константин Муравиев (К. Муравиев, Събития и хора. София, 1992, 582 с.) и разменената преписка между Георги Димитров и Трайчо Костов, като „незабравими“ мисли и факти ще срещнете и в дневника на Георги Димитров. А за „хуманността“ на българските тъмничари и ужасите на нашите затвори и концлагери бих Ви посъветвал да прочетете спомените на първия български политически коментатор на Радио „София“ Панайот Чинков ( П. К. Чинков, Сега ще чуете нашия коментатор (Записки в две части и една интермедия за събития и хора, видени от кръстопътя на множество житейски пътища – София, 1968 г. София, 2001, 588 с.). За пребиваването на българския елит в Софийския централен затвор горещо Ви препоръчвам да прочетете отворените писма (макар и яко цензурирани и жестоко окастрени от съставителя) на големия български журналист Стефан Танев (Ст. Танев, Отворени писма. Спомени и изповеди на главния редактор на в. „Утро“, писани в Централния затвор. София, 1994, 383 с.) Излязоха от печат и други спомени и публицистика, която съм убеден че сами ще издирите и прочетете.

image

Ако трябва да използвам една мисъл на великия Ф. М. Достоевски, че няма невинен човек, и всеки все някога и по някакъв начин е нарушил законите, но да съдиш политици и държавници, заедно с действителни убийци е наш български патент, почерпен от болшевишката практика, създала съветския ГУЛАГ. Там може да се сблъскате дори с действително човекоядство (Н. Верт, Островът на канибалите), докато нашия български принос е да хвърляш умрелите затворници и лагеристи за храна на прасетата, а като се преситят тези най-интелектуални сред животните, както ги определя Оруел в „Животинска ферма“, водите на Дунава или общите гробове-траншеи ще скрият най-добре престъплението. Този български опит трябва да се пропагандира, защото по света все още има диктатори, които биха искали да се отърват от политическите си противници. Тук бих искал да припомня един въпрос, който все още стои неразрешен. Никой досега не е открил общия гроб, където са разстреляни осъдените от Народния съд в началото на февруари 1945 г. Българските разследващи журналисти се вълнуват само от битовизми и от кокошкарски истории, но не и от този важен за нас българите въпрос. Но какво да ги виним, те толкова могат и толкова знаят, или както се казваше в онзи каубойски виц – „Не стреляйте по пианиста, той толкова може!“
Бих Ви препоръчал силната от фактологическата си страна и изградена изключително на документална основа книга на бившия заместник-председател на Главно управление на архивите (днес Държавна агенция „Архиви“) Иван Г. Пейков „Разгрома на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България (9.IX.1944-9.IX.1945). София, 1982, 262 с.“. Тя беше неговата успешна кандидатска дисертация. Тук ще Ви цитирам данните, които Пейков извлича от документите съхранявани в тогавашните Централен партиен архив на ЦК на БК и Централен държавен архив на НРБ (днес те са съставна част от фондовата наличност на Централния държавен архив). Резултатите, които посочва Пейков и в които нямаме основания да се съмняваме са следните:
„По закона на Народния съд бяха образувани 135 процеса, с общо 11 122 подсъдими. Наложени бяха следните наказания:
1. Смъртни – 2730 души
2. Доживотен затвор – 1305 души
3. 20 години строг тъмничен затвор - 8 души
4. 15 години строг тъмничен затвор - 981 души
5. 12 години строг тъмничен затвор - 46 души
6. 10 години строг тъмничен затвор – 747 души
7. 8, 7, 6 години тъмничен затвор – 171 души
8. 5 години тъмничен затвор – 1058 души
9. 3 години тъмничен затвор – 343 души
10. 2 години тъмничен затвор – 327 души
11. 1 години тъмничен затвор – 631 души
12. 1 година условно (няколко по 6 месеца условно) – 808 души
13. Оправдателни присъди – 1516 души
и т.н.“ (Цит. по Ив. Пейков, Разгрома на свалената от власт монархо-фашистка буржоазия в България (9.IX.1944-9.IX.1945). София, 1982, с. 128-129.)
Но тук искам да Ви насоча вниманието към една изключителна публикация, посветена на жестокостта на отечественофронтовската власт и на комунистическите величия, които организираха и осъществиха античовешкия Народен съд.
Става дума за статията на Милчо Спасов „Жестокост“, публикувана за пръв път още през 1995 г. и повторно през 1998 г. По-долу ще имате възможност да прочетете тази негова великолепно написана статия, която е едно от най-силните обвинения срещу Народния съд и жестокостта, която е упражнена над българската интелигенция и елит от народнодемократичната власт, която представляваше прикрита форма на управлението на БРП (к) в първите дни, месеци и години след 9 септември 1944 г.
За да се запозная с бай Милчо идеята беше негова. Току-що бях публикувал, въпреки многото пречки дневника на регента генерал Никола Михов и ми позвъни непознат за мене човек. Представи се като Милчо Спасов и направо започна да ми прави забележки, че в бележките към книгата съм допуснал грешки що се касае до роднините на генерала и до негови близки от Велико Търново. Аз нервно му хлопнах телефона, тъй като все още ми бяха пресни впечатленията от пречките, пък и от трудностите при разчитането на дневника на генерала от безобразно направените фотокопия за нуждите на Народния съд. Оригиналите бяха върнати на сина на генерала без каквото и да било основание от наплашените ръководители на архивите веднага след промените.
Но бой Милчо беше упорит човек и ми позвъни повторно с предложение да се видим и да ми предаде писмените си бележки по дневника за моя информация и при повторното му публикуване. Този път той ми обясни, че той е от рода на ген. Никола Михов, от което ми стана ясно защо толкова държи на точностите в бележките. Срещнахме се и той не само, че ми даде бележките си, но и ми подари излезлите си две книги с публицистика, които ми ги надписа с приятелско посвещение. Дотогава бях срещал неговото име редом с имената на най-популярните български естрадни певци и го знаех като един от най-награждаваните от „Златния Орфей“. Той, юристът, не беше избрал престижната и печелившата професия на адвоката, а на музиканта, работейки като оркестрант-контрабасист в Държавния музикален театър и във Военния ансамбъл.
След тази първа среща се срещахме още много пъти и накрая той като български патриот подари своя личен архив и архива на баща си – композитора Георги Спасов на Централния държавен архив. Заедно с документите той подари и редки книги от библиотеката си, повечето с автографи на авторите им.
Тази му статия, на която съдържанието й личи още от заглавието, Ви предлагаме в памет на големия българин, композитора, защитника на истината, и будната съвест срещу неправдите в миналото и настоящето - приятеля Милчо Спасов. Статията е изградена по изключително впечатляващ план и схема, като по пътя на сравнението с другите народни съдилища изпъква българското „новаторство“ и стремеж народно-демократичната власт да бъде водеща в преследването на политическите противници, обявявайки ги за фашисти. Това е времето, когато народния съд по места в провинцията съди обикновените квартални, както и горски и полски стражари на най-тежки наказания с формулировката, доближаваща ги до „подпалвачите на Втората световна война“. Прочетете я внимателно, тъй като има какво да научите от нея, още повече че тя е едно от най-силните обвинения срещу българския Народен съд, изградено на достоверна и проверена информация.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ЖЕСТОКОСТ 50 години от разправата с политическия елит Милчо Спасов
На голяма част от българското общество не е известно как се е процедирало с обвинените като военнопрестъпници през Втората све­товна война както в Германия и някои страни от нейната военна гру­пировка, така и с колабораторите от европейските страни, попадна­ли под нацистки ботуш.
Ще започнем с Унгария и Румъния. Те се присъединяват по ед­но и също време към Тристранния пакт (ноември 1940). Техни ре­довни войскови части се включват пълнокръвно във войната срещу СССР от първия й ден (22 юни 1941). Дават стотици хиляди убити на Източния фронт. От 1944 техни територии стават театър на военни действия с всички разрушителни последици от това. Особено тежки са пораженията в Унгария, чиято столица Будапеща попада за дълго в центъра на военните действия и е почти напълно разрушена. Преди това, на 19 март 1944, при несполучлив опит на Унгария за излизане от хитлеристкия лагер тя е напълно окупирана от германците, които установяват марионетен режим, начело с техния агент Салаши. Не­говите главорези предизвикват жестоко братоубийствено клане. Да­ва се ход за депортиране на запазените дотогава 490 000 евреи. От края на войната до 1950 (забележете - цели 5 години!) се образуват 58 953 дела срещу военнопрестъпници. Осъдени са 26 286 души, от които на смърт 476. Изпълняват се реално 189 присъди. Между разстреляните са военновременните министър-председатели и висшите администратори на Салаши.
По същото време в Румъния са екзекутирани само няколко ду­ши. Оценката за възмездието в Унгария и Румъния, дадена от бъл­гарския „народен“ обвинител Георги Петров, е: „Народният съд там (в Унгария) издава такива меки присъди, че може да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ И за Румъния: „Народният съд там остава само на книга - резултати никакви.“
Нека припомним присъдите на международния трибунал в Нюрнберг (от 18 октомври 1945 до 1 октомври 1946) срещу германската нацистка върхушка - подсъдими 24 души, осъдени на смърт 12, от които един задочно.
Ръководителите на другия военен гигант Япония също са изпра­вени пред съд. От подведените 28 души са осъдени на смърт 7.
Как се развиха съответните събития в три от прегазените евро­пейски страни - Франция, Белгия и Холандия. Офанзивата срещу Франция започва на 10 май 1940 с нахлуване и в неутралните дотога­ва Белгия и Холандия. След военния триумф на хитлеристите на три­те страни се налагат колаборационистки режими с нацистки отте­нък. Стотици хиляди техни граждани сътрудничат в една или друга област с окупатора. Преследват се евреи, мнозина от които биват унищожени. След началото на войната срещу СССР се формират военни части като Легион на френските доброволци срещу болше­визма, които с германски униформи се сражават на Източния фронт. За наказателно преследване на провинените по време на окупацията след 1945 се използват основно текстове от довоенните наказателни кодекси, като се избягва създаване на нови закони, които да се при­лагат с обратно действие Във Франция се образуват 124 751 дела. Постановяват се 7037 смъртни присъди, от които в отсъствие на обвиняемите 4397. В последна сметка са изпълнени 791 смъртни присъди плюс 424, постановени от някои департаменти. „Национално порицание“ получават 49 723 подсъдими. Последиците му са лиша­ване за известен период от избирателно право и някои други граж­дански права като заемане на определени длъжности и упражняване на дадена професия.
Съпротивата в Белгия е дала 17 000 жертви, загинали в сражения, между които и българина Тодор Ангелов. След войната са обра­зувани 346 283 наказателни преписки, предявени са 57 052 обвинения и са издадени 4170 смъртни присъди. До декември 1949 са изпълне­ни 230.
Холандци също са участвали в нацистки доброволчески легион в състава на СС. 60 000 са обвинени в колабориране с окупатора. От 140 000 евреи са били депортирани 104 000, като след войната са се завърнали само 6000. Въпреки премахването в Холандия на смъртно наказание от 1873, законът е ревизиран и са издадени 130 смъртни присъди, от които са изпълнени 36.
В Полша са подлежали на наказателно преследване само „нем­ските окупатори и изменниците на полския народ“. По подобен на­чин е уреден въпросът и в Чехословакия, където се учредява извън­реден съд с декрет от 19 юни 1945.
В Югославия е било обявено за престъпление само „избиване на мирно население и заловени в плен“, но не и убийства по време на сражение. След март 1945 само лично Тито е имал право да утвърж­дава смъртните присъди. За възмездието в Югославия българският „народен“ обвинител Георги Петров коментира: „Резултатите от та­зи голяма акция (съденето на провинените) в никой случай няма да достигнат резултатите от нашия Народен съд.“
Българинът, запознат с близката ни история, който е имал тър­пение да прочете гореизложеното и да осмисли посочените цифри, сам ще си направи заключението - защо със съд (2730) и без съд бяха избити над 30 000 наши сънародници - цветът на образованите, можещите и знаещите. На този фон би трябвало ла провъзгласим за Необикновен благородник султан Баязид който след падането на престолнината ни е ликвидирал в преддверието на черквата „Св. 40 мъченици“ само неколкостотин великотърновски първенци.
Публ. във в. „Демокрация ", София, 31 януари 1995 г. и в М. Спасов, Имало ли е фашизъм в България. Избрана публицистика. София, 1998, с. 68-70.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=476:-1944-1945-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61


Тагове:   комунисти,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: balkan1
Категория: Политика
Прочетен: 2017598
Постинги: 529
Коментари: 287
Гласове: 1152
Календар
«  Юни, 2019  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930